— Още чакам — отговори болногледачът от коридора.
Знаеше, че идеята може би не е добра. Но се чувстваше безсилен.
Рон Пуласки много мразеше да е безсилен.
Не беше на себе си. Никога не бе чувствал такъв гняв. Когато избра да работи в полицията, очакваше от време на време да го бият и да го заплашват. Но никога не си бе помислял, че професията му може да постави Джени в опасност, още по-малко децата му.
Затова, въпреки че обикновено стриктно спазваше правилата, дори му се присмиваха за това — като сержант Фрайди от телевизионния сериал — той реши да вземе нещата в свои ръце. Щеше да действа зад гърба на Линкълн Райм и детектив Селито, дори на наставничката си Амелия Сакс. Нямаше да са доволни, когато разберат, но бе отчаян.
Затова на път към ареста на Бюрото по имиграцията той се обади на Марк Уиткъм.
— Здравей, Рон. Какво става?… Разтревожен си.
— Имам проблем, Марк. Моля те. Нуждая се от помощ. Обвиниха жена ми, че е незаконен имигрант. Твърдят, че паспортът й е фалшив и е заплаха за сигурността. Това е лудост.
— Нали има гражданство?
— Семейството й живее в страната от няколко поколения. Марк, мислим, че убиецът, когото търсим, е проникнал в системата ви. Подправил е данните от теста за наркотици на един от детективите… а сега е направил така, че да арестуват Джени. Възможно ли е да го е направил?
— Сигурно е сменил досието й с досието на някого от списъка за издирване и после е подал сигнал… Слушай, познавам хора в имигрантската служба. Мога да говоря с тях. Къде си сега?
— Отивам към ареста в Куинс.
— Ще те чакам там след двайсет минути.
— О, благодаря, човече. Не знам как да ти благодаря.
— Не се безпокой, Рон. Ще уредим нещата.
Докато чакаше Уиткъм, Рон Пуласки крачеше пред ареста на Службата по имиграцията, под временната табелка, че сега службата е под юрисдикцията на Отдела за държавна сигурност. Замисли се за телевизионните репортажи за нелегалните емигранти, които с Джени бяха гледали по телевизията; колко уплашени изглеждаха хората.
Какво се случваше на жена му в момента? Щеше ли да се наложи да прекара дни и дори седмици в чистилището на бюрократичните процедури? На Пуласки му идеше да закрещи.
„Спокойно — помисли си. — Действай умно." Амелия Сакс постоянно му повтаряше този съвет.
Действай умно…
Накрая, слава Богу, Пуласки видя Марк Уиткъм да върви право към него. Изглеждаше силно загрижен. Полицаят не знаеше как може да му помогне този човек, но се надяваше, че Отделът за законов надзор ще включи някои лостове в Службата за национална сигурност и ще издейства освобождаването на съпругата и детето му, докато нещата се изяснят.
Уиткъм се приближи, беше задъхан.
— Откри ли нещо ново?
— Обадих се преди десетина минути. Вече са вътре. Не й казах нищо. Исках да те изчакам.
— Добре ли си?
— Не. Отчаян съм, Марк. Благодаря, че се отзова.
— Няма проблем — искрено отговори Уиткъм. — Всичко ще се оправи, Рон. Не се тревожи.
— Просто това е… жена ми.
— Мисля, че мога да направя нещо. — Уиткъм го погледна в очите; беше малко по-висок от Андрю Стърлинг. — Сега… за теб е много важно да измъкнем Джени оттам, нали?
— О, да, Марк. Това е истински кошмар.
— Добре. Ела с мен.
Уиткъм заведе Пуласки зад ъгъла на сградата, после в една тясна уличка.
— Ще те помоля за една услуга, Рон — прошепна той.
— Каквото поискаш.
— Така ли?
Гласът на Уиткъм прозвуча необичайно меко, спокойно. В очите му се четеше решителност. Сякаш бе свалил маска и сега показваше истинското си лице.
— Знаеш, че понякога се налага да правим неща, които смятаме, че не са правилни. Но накрая се оказва, че е за добро.
— Какво искаш да кажеш?
— За да помогнеш на жена си да излезе, трябва да направиш нещо, което може би мислиш, че не е хубаво.
Полицаят не каза нещо, мисълта му работеше трескаво. Какво означаваше това?
— Рон, искам да направиш така, че този случай да се забрави.
— Какъв случай?
— Разследването на убийството. — Уиткъм се огледа и прошепна: — Саботирай го. Унищожи уликите. Подхвърли фалшиви. Насочи ги на друго място, само да не е към ССД.
— Не разбирам, Марк. Шегуваш ли се?
— Не, Рон. Говоря сериозно. Това разследване трябва да спре и ти можеш да го направиш.
— Не мога.
— Можеш. Ако искаш Джени да излезе на свобода — добави Уиткъм и кимна към сградата на ареста.
Не, не… това беше обект 522. Уиткъм беше убиецът! Бе използвал личния код на шефа си Сам Броктън, за да проникне в „Инър-съркъл".