Пуласки инстинктивно посегна към оръжието си.
Уиткъм беше по-бърз, в ръката му се появи черен пистолет.
— Не, Рон. Така нищо няма да постигнеш.
Уиткъм издърпа пистолета на Пуласки от кобура му и го затъкна в колана си.
Как можеше да направи такава груба грешка? Дали заради мозъчната травма? Или просто беше глупак? Уиткъм само се представяше за приятел, което не само го шокира, но и го засегна. Уиткъм му беше носил кафе, защитаваше го от Касъл и Джилеспи, предлагаше му да се видят на по чашка, помагаше му с присъствените ведомости… но това са били тактически ходове, за да се сближи с полицая и да го използва.
— Всичко е било лъжа, Марк, нали? Не си израснал в Куинс, нали? И нямаш брат, който е полицай.
— Не. — Лицето на Уиткъм помръкна. — Опитах се да те убедя, Рон. Но ти не искаш да бъдеш с мен. По дяволите! Можехме да се сработим. Виж сега какво ме караш да правя!
Убиецът изблъска Пуласки по-навътре в задънената уличка.
41
Амелия Сакс криволичеше между колите; дразнеше се от бавните реакции на бръмчащото, тромаво японско возило.
Хондата бръмчеше като прахосмукачка. И беше почти толкова мощна.
На два пъти се беше опитала да се свърже с Райм, но и двата пъти почти веднага се включваше телефонен секретар. Това рядко се случваше — Линкълн Райм почти не отсъстваше от къщи. В Голямата сграда също ставаше нещо странно — телефонът на Лон Селито не отговаряше. Рон Пуласки също не вдигаше мобилния си.
Дали и това беше дело на обект 522?
Това бе още една причина да бърза да анализира намереното в двора си. Надяваше се уликите да са добри. Може би това бе последната следа, парчето от мозайката, което щеше да им позволи да видят цялата картина.
Вече виждаше крайната цел на пътуването си. Мислейки за случилото се с нейния шевролет и за да не рискува с колата на Пам (беше сигурна, че обект 522 стои зад вдигането на колата й), тя обиколи квартала, докато намери най-рядкото от всички явления в Манхатън — свободно разрешено за паркиране място.
Гледай ти късмет!
Може би беше добър знак.
— Защо правиш това? — прошепна Рон Пуласки, докато Уиткъм го водеше по пустата уличка.
Убиецът сякаш не чу въпроса му.
— Слушай ме добре.
— Мислех, че сме приятели.
Уиткъм се покашля. Изглеждаше неспокоен, нервен. Пуласки си спомни думите на Сакс, че убиецът се чувства притиснат и това го прави по-непредпазлив. А също и по-опасен.
— Хората си мислят много неща, които се оказват далеч от истината. Такъв е животът.
Полицаят се задъхваше.
Уиткъм отново се огледа, после пак се обърна към младия полицай. Пистолетът не трепваше в ръката му, личеше, че знае как да го използва.
— Слушаш ли ме добре?
— Слушам те, по дяволите!
— Не искам това разследване да продължава. Искам да спре.
— Да спре? Аз съм патрул. Как мога да спра каквото и да било?
— Казах ти. Саботирай го. Скрий улики. Отклони другите по погрешна следа.
— Няма да го направя — решително измърмори полицаят.
Уиткъм поклати глава, почти с отвращение.
— Ще го направиш, Рон. Може да стане по лесния или по трудния начин.
— Какво ще стане с жена ми? Можеш ли да я измъкнеш оттам?
— Мога да направя каквото поискам.
Човекът, който знае всичко…
Младият полицай затвори очи, стисна зъби, както беше правил като малък. Погледна сградата, където държаха Джени.
Джени, жената, която приличаше на Майра Уайнбърг.
Рон Пуласки се примири да направи онова, което трябваше. Беше ужасно, беше глупаво, но нямаше избор. Намираше се в безизходица.
Той сведе глава и прошепна:
— Добре.
— Ще го направиш ли?
— Казах, че ще го направя — изръмжа.
— Умно постъпваш, Рон. Много умно.
— Но искам да ми обещаеш… — Пуласки се поколеба за частица от секундата, погледна зад Уиткъм, после пак лицето на убиеца —…че тя и детето ще излязат на свобода още днес.
Уиткъм проследи погледа му и бързо се обърна назад. Дулото на пистолета му леко се измести встрани.
Пуласки реагира светкавично. С лявата си ръка блъсна пистолета, вдигна крака си и издърпа малък револвер от скрития си глезенен кобур. Амелия Сакс го беше научила винаги да носи резервно оръжие.
Убиецът изпсува и се опита да се отдръпне, но Пуласки хвана дясната му ръка в мъртва хватка и удари с пистолета Уиткъм в лицето, чупейки носа му.
Убиецът извика приглушено, по лицето му потече кръв. Падна и Пуласки успя да избие оръжието от ръката му, но не успя да го задържи. Черният пистолет отхвърча настрани, двамата мъже се затъркаляха, вкопчени като тромави борци. Пистолетът издрънча на асфалта, без да стреля, и Уиткъм, с разширени от паника и ярост очи, блъсна Пуласки в стената и посегна към оръжието.