Джилеспи също твърдеше, че не познава Майра Уайнбърг. Беше уверен, че никой друг не би могъл да използва личния му код.
— Пък ако някой се опита да разшифрова паролите ми, нека да заповяда. Всичките съдържат по шестнайсет случайни знака. Никога не съм ги записвал. Имам късмет, че паметта ми е добра.
Джилеспи постоянно бил „в системата". Добави като оправдание:
— Така, де, това ми е работата.
Когато Сакс го попита дали отваря на компютъра си индивидуални досиета, той се намръщи:
— Ами, няма смисъл. Да чета какво си е купил някой миналата седмица в супермаркета. Не, мерси… Имам по-смислени занимания.
Призна също, че прекарвал доста време в хранилищата, „настройвал кутиите".
Сакс остана с впечатлението, че там му харесва, действа му успокояващо — същото това място, от което тя толкова бързаше да се измъкне.
Джилеспи също не си спомняше къде е бил по време на другите убийства. Сакс му благодари и той извади джобния си компютър още преди да излезе; започна да пише съобщение с палците си по-бързо, отколкото Сакс, ако използваше всичките си пръсти.
Докато чакаха следващия заподозрян, Сакс попита Пуласки:
— Някакви впечатления?
— Ами, Касъл не ми харесва.
— Споделям мнението ти.
— Но изглежда твърде надут, за да е убиецът. Твърде наперен, ако ме разбираш. Ако можеше да убие някого със самолюбието си, тогава да. Никакъв проблем… За Джилеспи? Не знам. Опита се да се престори на изненадан, когато разбра за убийството на Майра, но не съм убеден, че не знаеше. Пък и тия изрази… „опипвам", „влизам в зона". Знаеш ли какви са? „Опипвам" означава търся кокаин, тоест проверявам всяко възможно място. Трескаво. А „влизам в зона" значи да се дрогираш с хероин или успокоителни. Така говорят хлапетата от предградията, когато се правят на много отворени пред някой пласьор от Харлем или Бронкс.
— Мислиш ли, че взема наркотици?
— Ами, изглежда доста нервен. Но ако питаш за мнението ми…
— Точно това ме интересува.
— Пристрастен е, но не към наркотиците, а към това… — Младият полицай показа около себе си. — Данните.
Сакс се замисли; беше съгласна. Атмосферата в ССД беше опияняваща, макар и не по приятен начин. Зловеща и дезориентираща. Наистина действаше като замайване от обезболяващи.
На вратата се показа друг човек — директорът на „Личен състав". Беше млад, строен чернокож със сравнително светла кожа. Питър Арлонсо-Кемпър обясни, че рядко ходи в хранилищата, но също има право на неограничен достъп, за да може да се среща със служителите на работните им места. От време на време ходел в „Инър-съркъл" за справки — но само за служители на ССД, не за външни хора.
Значи все пак беше разглеждал „килерите", въпреки онова, което Стърлинг бе казал за него.
Интелигентният чернокож с постоянна усмивка на лицето отговаряше с монотонен глас на въпросите й, като често сменяше темата, най-вече за да я уверява, че Стърлинг (винаги „Андрю", както бе забелязала Сакс) е „най-добрият, най-грижовен шеф, за когото човек може да си мечтае". Никой не би си и помислил да го предаде или да изневери на „идеите" на ССД, каквито и да бяха те. Арлонсо-Кемпър не можеше да си представи престъпник на свещената територия на фирмата.
Хвалебствията му бяха досадни.
Най-после Сакс успя да отклони темата от почти религиозната му почит и той обясни, че цяла неделя е бил с жена си (което го правеше единственият семеен служител, с когото бе говорила досега). В деня на убийството на Алис Сандърсън пък чистел дома на наскоро починалата си майка в Бронкс. Не си спомняше какво е правил по време на другите две убийства.
След като свършиха с разпитите, полицаите се върнаха в кабинета на Стърлинг, придружени от същия охранител. Директорът на компанията разговаряше с друг мъж приблизително на неговата възраст, едър и със сресана назад тъмноруса коса. Седеше приведен на един от твърдите дървени столове. Не беше служител на ССД — носеше поло и спортно яке. Стърлинг вдигна очи и видя Сакс. Бързо приключи разговора и изпрати посетителя.
Сакс погледна какво носи гостът — папка с надпис „Асошиейтид Уеърхаузинг", явно името на фирмата му.
— Мартин, би ли извикал такси за господин Карпентър?
— Да, Андрю.
— Споразумяхме се, нали, Боб?
— Да, Андрю.
Карпентър, стърчащ с цяла глава над Стърлинг, смирено пое ръката му, после се обърна и излезе. Един охранител го поведе по коридора.
Полицаите влязоха в кабинета със Стърлинг.
— Какво открихте? — попита той.
— Нищо конкретно. Някои имат алиби, други — не. Ще продължим разследването и ще видим дали уликите или някой свидетел ще ни насочат някъде. Искам да ви попитам нещо. Мога ли да получа копие от едно досие? На Артър Райм.