— Разбира се.
Селито телефонира в Бюрото по труда на щата Ню Йорк. След десет минути прехвърляне от кабинет на кабинет най-после научи името на един бивш заместник-технически директор в ССД. Беше работил във фирмата доста време, но преди година и половина го бяха уволнили. Казваше се Калвин Гедес и живееше в Манхатън. Селито записа данните и даде листчето на Сакс. Тя се обади на Гедес и си уредиха среща след около час.
Райм нямаше мнение за това начинание. При разследване човек трябва да проверява всички следи. Но следи като Гедес или проверката на алибитата, която правеше Пуласки, за Райм бяха като изкривени отражения върху матово стъкло — отблясъци от истината, но не самата истина. Само категоричните доказателства, колкото и да бяха оскъдни, пазеха истинския отговор за самоличността на убиеца. Затова той отново се загледа към таблиците.
Мърдай…
Артър Райм се беше уморил да се страхува от латиноамериканците, които и без това вече не му обръщаха внимание. Големият устат негър също не беше опасен.
Тревожеше го един бял с много татуировки. Отвъртяният — както явно наричаха зависимите от амфетамини — го плашеше най-много. Казваше се Мик. Ръцете му трепереха, постоянно чешеше възпалената си кожа и страховити му бели очи подскачаха като мехурчета във вряща вода. Шепнеше си сам.
Вчера през целия ден Артър се опитваше да го избягва, а през нощта не успя да мигне и между пристъпите на депресия с трепет си представяше как утре Мик ще се махне, ще го заведат на съд и той ще изчезне завинаги от живота му.
Ама къде ти такъв късмет? Мик отново беше тук тази сутрин и като че ли се стремеше да се навърта по-близо до него. Продължи да хвърля погледи на Артър. „Ти и аз" — промърмори веднъж, от което Артър го побиха тръпки.
Дори латиносите не тормозеха Мик. Може би в затвора се спазваше някакъв кодекс. Някакви неписани правила кое е добро и кое — лошо. Хората като този хилав татуиран наркоман може би не играеха по правилата и всички тук като че ли го знаеха.
Всеки знае всичко тук. Освен теб. Не знаеш нищо…
По едно време Мик се изкикоти, погледна Артър, сякаш го позна, и понечи да се изправи, но изглежда забрави какво е смятал да направи и отново седна, като зачопли палеца си.
— Ало, Джърси!
Гласът накара Артър да подскочи.
Големият негър се беше приближил зад него. Седна до Артър и пейката изскърца.
— Антон. Антон Джонсън.
Да се очакваше да стисне юмрук и да удари юмрука на негъра? „Не бъди идиот" — помисли си и само кимна:
— Артър.
— Знам. — Джонсън погледна Мик. — Тоя, отвъртяният, съвсем се е скапал. Никога не пробвай амфетамини. Преебават те завинаги. — След малко попита: — Слушай. Ти умен пич ли си?
— Горе-долу.
— Колко „горе" и колко „долу".
„Не се прави на отворен" — помисли си Артър.
— Завършил съм физика. И химия. Бил съм в МТИ.
— Мти?
— Един институт.
— Добър ли е?
— Доста.
— Значи чаткаш от тия научни лайна, а? Химия и физика, и всичко?
Тенденцията на въпросите не беше като при разговора с латиноамериканците, които се бяха опитали да го изнудват. Джонсън явно наистина се интересуваше.
— Да. Такива неща.
— Значи знаеш да правиш бомби — неочаквано отбеляза черният. — Една голяма, дето да гръмне тая шибана стена.
— Аз… — Сърцето му се разтуптя. — Всъщност…
Антон Джонсън се разсмя:
— Ебавам се, човек.
— Аз…
— Ебавам се. С теб.
— Аха…
Артър се засмя, като се питаше дали сърцето му ще се пръсне точно в този момент, или ще почака до по-късно. Не беше взел всичко от баща си, но дали слабото сърце не беше включено в наследството?
Мик си промърмори нещо, загледа се с изключителен интерес в десния си лакът и започна да го чеше ожесточено.
Джонсън и Артър се загледаха в него.
Отвъртян…
— Слушай, бе, Джърси. Дай да те питам нещо.
— Разбира се.
— Майка ми, доста е религиозна, чаткаш ли? Та тя веднъж ми каза, че Библията била вярна. Тоест всичко било точно както си пише. Ама слушай — викам си, къде са динозаврите в Библията? Бог създал мъжа и жената, и земята, и реките, и магаретата, и змиите, и всички други лайна. Защо не пише, че Бог е създал динозаврите? Тъй де, виждал съм им скелетите. И бяха истински. Та кажи, кое е вярно, бе, човек?
Артър Райм погледна Мик. После пирона, забит в стената. Дланите му се потяха и той се замисли, че от всички нещастия, които могат да го сполетят в затвора, може би най-вероятно ще го убият заради твърдата му позиция на учен срещу религиозната теория.