Гедес обясни, че е завършил информатика и е работил в първата фирма на Стърлинг, предшественика на ССД в Силиконовата долина като програмист. После се преместил в Ню Йорк и живял добре във времето на стремителния възход на ССД към успеха.
След време обаче престанало да му харесва.
— Имахме проблеми. Тогава не кодирахме данните и станаха няколко сериозни кражби на самоличност. Няколко души се самоубиха. На няколко пъти изнасилвачи се представяха за клиенти, за да се доберат до информация от „Инър-съркъл". Две жени бяха нападнати, едната за малко не умря. Разведени родители, спорещи за настойничество, използваха нашите данни, за да злепоставят бившите си съпрузи и съпруги, и отвличаха децата си. Беше труден период. Чувствах се, сякаш съм участвал в създаването на атомната бомба. Опитах се да въведа допълнителни защитни механизми. А това означаваше, че не споделям, цитирам, „визията на ССД", както я разбираше шефът ми.
— Стърлинг?
— В крайна сметка, да. Но той не ме уволни лично. Андрю никога не си цапа ръцете. Други му вършат мръсната работа. Така поддържа образа на най-прекрасния, най-добрия шеф на света. И от практична гледна точка, ако други изпълняват присъдите, доказателствата срещу него са по-малко… Е, след като напуснах, постъпих в „Лична неприкосновеност сега!".
Обясни, че организацията е като ЕПИК — Информационния център за електронна защита на личната тайна. „Лична неприкосновеност сега!" се борела срещу нарушенията на правото на лична тайна от страна на държавни, търговски и финансови институции, доставчици на Интернет, телефонни компании и фирми за търговия с данни. Организацията имала подкрепа във Вашингтон, съдила държавата по Закона за свобода на информация за незаконно следене на гражданите, а също отделни фирми, неспазващи законите за защита на личната тайна и разпространяването на информация.
Сакс не му каза за клопката, която Родни Шарнек бе заложил, но обясни в общи линии, че проверяват служителите и клиентите на ССД, имащи достъп до досиетата.
— Мерките за сигурност изглеждат доста добри, но това е според Стърлинг и хората му. Исках да чуя и независимо мнение.
— За мен е удоволствие.
— Марк Уиткъм ни каза за бетонните прегради и разделението на данните.
— Какъв е този Уиткъм?
— От Отдела за законов надзор.
— За пръв път чувам за такъв отдел. Явно е нов.
Тя обясни:
— Уиткъм е юрист и защитава правата на потребителите във фирмата. Следи всички законови изисквания да се спазват.
Това изглежда се хареса на Гедес, но той добави:
— Това едва ли е плод на добрата воля на Андрю Стърлинг. Сигурно много често са започнали да ги съдят и са решили да направят добро впечатление пред обществеността и Конгреса. Стърлинг не би отстъпил и един сантиметър, ако не бъде принуден… Но за хранилищата всичко е вярно. Информацията е Светият граал на Стърлинг. Да проникнеш в компютърната им система? Сигурно е невъзможно. Пък и няма начин някой да влезе в самото хранилище и да открадне информация.
— Той ми каза, че много малко служители имат достъп до „Инър-съркъл" и могат да източват досиета оттам. Според вас вярно ли е?
— О, да. Съвсем малко са онези, които имат такъв достъп. Аз нямах. А бях един от първите служители на фирмата.
— Хрумва ли ви кой може да е престъпникът? Някой проблемен служител? Склонен към насилие?
— Много време мина, откакто работех там. Никой не ми изглеждаше особено опасен. Макар че, трябва да кажа, въпреки фасадата на щастливо семейство, която толкова харесва на Стърлинг, не познавах добре никого от колегите.
— Можете ли да ми кажете нещо за тези лица?
Тя му показа списъка на заподозрените. Гедес го прегледа набързо.
— Работил съм с Джилеспи. Познавам Касъл. Нито един от двамата не ми харесва. Те са жертви на надпреварата за кариера, като в Силиконовата долина през деветдесетте. Амбициозни копелета. Другите не ги познавам. Съжалявам. — Погледна я изпитателно. — Значи бяхте там? — Усмихна се хладно. — Какво мислите за Андрю?
Тя се опита да измисли начин да изрази кратко впечатленията си, но мислите й блокираха. Накрая измърмори:
— Решителен, вежлив, любознателен, умен, но…
Замълча.
— Но не знаете какво може да се очаква от него.
— Да.
— Защото те посреща с това изваяно каменно лице. През всичките години, които съм работил за него, така и не успях да го опозная. Никой не го познава. Неразгадаем. Обичам тази дума. Такъв е Андрю. Винаги съм търсил нещо, което да ми покаже що за човек е… Забелязахте ли нещо странно в библиотеката му?