Теди и Ан бяха доволни, че синът им ще учи близо до дома. Чичо му също се радваше: Хенри каза на племенника си, че ще е доволен, ако момчето се върне в Чикаго и продължи да му помага в изследователската работа, може би дори от време на време при подготовката на лекциите му.
— Съжалявам, че с Артър няма да бъдете съквартиранти — каза той, — но ще се виждате всяко лято през ваканцията. Пък и с баща ти можем някой ден отскочим до Бобения град.
— Би било хубаво — съгласи се Линкълн.
Макар че тайно страдаше, че не са го приели в Масачузетс, това си имаше и добра страна — защото Линкълн никога повече не искаше да вижда проклетия си братовчед.
И всичко това заради червения корвет.
Това се случи скоро след събирането за Бъдни вечер, на което бе спечелил историческото бетонно парче, в един мразовит ден през февруари, който, слънчев или облачен, е най-мрачният месец в Чикаго. Линкълн участваше със свой проект на панаира на Северозападния университет в Еванстън. Покани Адриана, като планираше след това да й направи предложение.
Тя обаче не можеше да дойде: щяла да ходи да пазарува с майка си в универсалния магазин в Маршал фийлд, в центъра на Чикаго, където имало голяма разпродажба. Линкълн се разочарова, но престана да мисли за това и се съсредоточи върху съревнованието. Спечели първо място в категорията за големи ученици, после той и приятелите му опаковаха проектите си и изнесоха всичко навън. С посинели пръсти, сред облачетата пара от дъха си в мразовития въздух, натовариха нещата си в багажното отделение на автобуса и се скупчиха пред вратата да се качват.
Тогава някой извика:
— Леле, гледайте! Яко возило!
Червеният корвет се приближаваше по алеята.
Братовчед му Артър седеше зад волана и в това нямаше нищо странно — родителите му живееха наблизо. Това, което изненада Линкълн, бе момичето на седалката до Артър — стори му се, че е Адриана.
Всъщност не беше сигурен дали е тя.
Беше облечена като нея: с кафяво кожено яке и пухкава шапка, на вид същата като онази, която Линкълн й беше подарил за Коледа.
— Линк, по дяволите, качвай се по-бързо? Да затворим вратата!
Линкълн не помръдна, докато колата не изчезна зад ъгъла на близката сграда.
Възможно ли беше да го е излъгала? Момичето, за което искаше да се ожени? Не можеше да повярва. Да му изневери с Артър?
Като истински учен той обмисли обективно фактите.
Факт едно. Артър и Адриана се познаваха. Братовчед му се беше запознал с нея преди няколко месеца в консултативния кабинет за кандидатстуденти в гимназията на Линкълн, където тя работеше след часовете. Много лесно можеха да си разменят телефонните номера.
Факт две. Линкълн си даде сметка, че преди известно време Артър беше спрял да го разпитва за нея. Това изглеждаше странно. Момчетата постоянно говореха за момичета, но наскоро Арт не се беше интересувал за нея.
Подозрително.
Факт три. Като си спомни разговора им, Линкълн реши, че Ади беше смутена, когато му отказа да дойде на панаира. (Освен това не й беше споменал, че се провежда в Еванстън; затова нищо чудно, че толкова спокойно обикаляше по улиците с Арт.) Той побесня от ревност. Беше готов да й подари парче от „Стаг фийлд", дявол да го вземе! Отломка от Свещения граал на съвременната наука! Замисли се за други случаи, в които е отменяла срещи с него при обстоятелства, които, погледнати в светлината на днешния ден, изглеждаха странни. Сети се за три или четири случая.
Въпреки това още не искаше да повярва. Отиде до близкия уличен телефон и се обади у тях.
— Съжалявам, Линкълн, излезе с приятели — каза майка й.
Приятели…
— Няма проблем, ще я потърся по-късно. А… госпожо Валеска, как беше разпродажбата във Фийлд?
— Не сме ходили. Разпродажбата е следващата седмица… Трябва да затварям, Линкълн, сложила съм нещо да се готви. Стой на топло. Навън е ужасен студ.
— Да, определено.
Никой не знаеше по-добре от него. Той стоеше пред телефонната будка и зъбите му тракаха; нямаше желание да се навежда за шейсетте цента, които бяха паднали от треперещите му пръсти в снега, докато се опитваше да ги пусне в апарата.