— Не, всичко е наред, благодаря. Само бихте ли попитали господин Стърлинг за едни документи, които обеща да ни подготви. Списък на клиентите ви. Мисля, че Мартин трябваше да го направи.
— С удоволствие ще кажа на Андрю, след като излезе от съвещание.
Широкоплещестият младеж обиколи стаята, посочвайки ключовете на климатичната инсталация и лампите — съвсем като пиколото в луксозния хотел, където Рон и Джени бяха прекарали медения си месец.
Това напомни на Пуласки, че Джени много приличаше на Майра — жената, която бе изнасилена и убита вчера. Косата й, леко изкривената усмивка, която толкова му харесваше…
— Полицай?
Той вдиша очи, не беше чул какво му казват.
— Извинявайте.
Асистентът го гледаше изпитателно. Посочи един малък хладилник.
— Тук има вода и безалкохолни.
— Благодаря. Нямам нужда от нищо повече.
„Внимавай — каза си ядосано. — Не мисли за Джени. Не мисли за децата. От теб зависят много хора. Амелия ти има доверие, че ще се справиш с разпитите. Затова се съсредоточи."
Тук ли си, новобранец? Имаме нужда от теб…
— Ако искате да се обадите на някого, можете да използвате този телефон. За външни разговори наберете девет. Или можете да натиснете това копче и да кажете номера. Това е гласовоактивираща се система. — Джеръми посочи мобилния телефон на Пуласки. — Този вероятно няма да работи много добре тук. Сигналът се заглушава. За сигурност.
— Така ли? Добре.
Полицаят се опита да си спомни дали е видял някого да използва мобилен телефон. Не беше обърнал внимание.
— Ако сте готов, мога да извикам служителите, с които искате да говорите.
— Да, ако обичате.
Младежът излезе. Пуласки извади бележника си от куфарчето. Погледна имената на служителите, които щеше да разпитва.
Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна;
Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна.
Стана и надникна в коридора. Наблизо някакъв чистач изсипваше едно кошче за боклук. Спомни си, че го е видял и предишния път. Сякаш Стърлинг се опасяваше, че многото боклук ще урони престижа на фирмата. Едрият мъж погледна равнодушно униформата на Пуласки и отново се зае с монотонното си занимание. Младият полицай погледна по-нататък в коридора и видя един служител от охраната, застанал като на пост. Пуласки не можеше да отиде дори до тоалетната, без да мине покрай него. Той се върна в стаята и зачака двамата мъже от списъка на заподозрените.
Пръв дойде Фарук Мамеда. Беше младеж от арабски произход, доколкото Пуласки можа да прецени. Красив, със сериозно и уверено изражение. Спокойно гледаше Пуласки в очите. Мамеда обясни, че е работил в малка фирма, която преди пет-шест години се сляла със ССД. Работата му беше да следи служителите от техническата поддръжка. Неженен, без близки роднини, той предпочиташе да работи нощем.
Полицаят се изненада, че в говора на младежа няма и следа от чужд акцент. Попита го дали е чул за разследването. Мамеда отговори, че не знае подробности — което може би беше вярно, защото работеше нощна смяна и току-що бе дошъл на работа. Андрю Стърлинг му беше казал само, че от полицията искат да го разпитат във връзка с някакво престъпление.
Намръщено изслуша обясненията на Пуласки:
— Наскоро са били извършени няколко убийства. Мислим, че извършителят е използвал информация от ССД.
— Каква информация?
— За местоживеенето на жертвите, какви стоки купуват…
Интересно, но следващият въпрос на Мамеда беше:
— Всички служители ли разпитвате?
Каква част от истината да му каже? Каква част да премълчи? Пуласки така и не се беше научил да преценява. Амелия казваше, че е много важно да смажеш добре колелата на разпита, да поддържаш разговора, но никога да не издаваш твърде много. Той мислеше, че след травмата на главата способността му за преценка се е влошила и се чувства по-нервен, когато говори със свидетели и заподозрени.
— Не, не всички — отговори.
— Само с някои, които са подозрителни, а? Или които сте решили; че са подозрителни — процеди през зъби Мамеда. — Разбирам. Няма проблем. Напоследък това е често явление.
— Лицето, от което се интересуваме, е мъж и има пълен достъп до „Инър-съркъл" и „Уочтауър". Разпитваме всеки, който отговаря на тези условия. — Пуласки се досещаше за притесненията на Мамеда. — Няма нищо общо с националността ви.
Опитът да успокои събеседника си се провали. Мамеда се сопна: