— Националността ми е американец. Аз съм гражданин на Съединените щати. Също като вас. Ако предположим, че сте гражданин. А може би не сте? Все пак много малко хора в този страна произхождат оттук.
— Съжалявам.
Мамеда сви рамене:
— Човек трябва да се примири с някои неща в живота. Каква ирония. Страната на свободата в същото време е и страна на предразсъдъците. Аз…
Изведнъж замълча и се втренчи в нещо зад Пуласки, сякаш там стоеше някой. Полицаят леко се обърна. Нямаше никого. Мамеда смени темата:
— Андрю каза, че иска да окажа пълно съдействие. Ето, съдействам ви. Бихте ли побързали с въпросите? Имам работа.
— Става дума за досиетата — наричате ги „килери", нали?
— Да. Килери.
— Четете ли ги на компютъра си?
— Защо да чета досиета? Андрю не би одобрил.
Интересно: гневът на Андрю Стърлинг беше основното, което го спираше. Не полицията или съдът.
— Значи не четете досиета, така ли?
— Никога. Ако има някаква грешка, ако данните са объркани или има проблем с интерфейса, може да погледна част от текста или заглавията, но само толкова. Колкото да определя проблема, да поправя компютърния код.
— Възможно ли е някой да е открил паролите ви и да е проникнал с тях в „Инър-съркъл"? Да е изтеглил по този начин досиета?
Мамеда се замисли за момент.
— Не, от мен няма как да ги вземат. Не ги държа написани.
— Често ходите в хранилищата, нали? И в Приемния център?
— Да, разбира се. Работата ми го изисква. Поправям компютрите. Поддържам потока от данни.
— Бихте ли ми казали къде бяхте в неделя следобед между дванайсет и четири часа?
— Аха. — Мамеда кимна. — Това било. Дали съм бил на местопрестъплението?
Пуласки трудно издържа погледа на тъмните, гневни очи на младежа.
Мамеда опря ръцете си на масата, сякаш се канеше да стане и да излезе демонстративно. Но отново се облегна назад и отговори.
— Сутринта закусвах с приятели… Познати от джамията, ако ви интересува.
— Щях…
— Остатъка от деня прекарах сам. Бях на кино.
— Сам ли?
— Така по-малко се разсейвам. Обикновено ходя сам. Гледах филм на Джафар Пахани, един ирански режисьор. Гледали ли сте… — Мамеда стисна устни. — Няма значение.
— Пазите ли билета?
— Не… След това ходих да пазарувам. Прибрал съм се вкъщи около шест. Обадих се да проверя дали имат нужда от мен тук, но кутиите работеха добре, затова излязох на вечеря с един приятел.
— Следобед купихте ли нещо с кредитна карта?
— Разглеждах витрините. Взех си кафе и сандвич. Платих в брой… — Наведе се напред и прошепна дрезгаво: — Съмнявам се, че задавате на всеки точно тези въпроси. Знам какво си мислите за нас. Мислите, че се отнасяме към жените като към животни. Не мога да повярвам, че ме обвинявате в изнасилване. Това е варварство. Обиждате ме!
Пуласки положи усилие да погледне младежа в очите и каза:
— Слушайте, господине, ние задаваме тези въпроси на всеки, който има достъп до „Инър-съркъл". Включително на господин Стърлинг. Това ни е работата.
Мамеда се поуспокои, но пак се намръщи, когато Пуласки го попита къде е бил по време на другите убийства:
— Нямам представа.
Не каза нищо повече. Кимна мрачно, стана и излезе.
Пуласки се опита да осмисли току-що видяното. Дали Мамеда се държеше като виновен, или като невинен? Не можеше да прецени. Чувстваше се надхитрен.
„Помисли по-внимателно" — каза си.
Вторият служител, който трябваше да разпита, Шредер, беше пълна противоположност на Мамеда: типичен компютърен маниак. Тромав, с измачкани дрехи не по неговия размер, мастилени петна по ръцете. Очилата му бяха като очи на бухал, с изцапани лещи. Очевидно не беше излят по калъпа на ССД. Докато Мамеда се държеше агресивно, Шредер като че ли не знаеше нищо. Извини се, че е закъснял — което не беше вярно — обясни, че тъкмо е „дебъгвал пач". Започна да обяснява с подробности, сякаш полицаят бе завършил информатика, и Пуласки се принуди да го прекъсне.
С потрепващи пръсти, сякаш пишеше на въображаема клавиатура, Шредер изрази изненада — искрена или престорена — когато чу за убийствата. Изказа съчувствие, след което в отговор на въпроса на Пуласки обясни, че често ходи в хранилищата и би могъл да вади досиета, но никога не го правел. Той също беше уверен, че няма как някой да научи паролите му.
За неделя имаше алиби — бе дошъл на работа около 13.00, за да довърши оправянето на един проблем от петък, който също се опита да обясни в детайли, преди Пуласки да го прекъсне. Младежът отиде при компютъра в единия ъгъл на стаята, написа нещо и обърна монитора към полицая. На екрана имаше присъствен лист. Пуласки прегледа информацията за неделя. Шредер наистина беше дошъл в 12:58 и си бе тръгнал малко след пет.