— Готово.
— Добре. Идвай тук, новобранец — нетърпеливо нареди Райм.
Пуласки затвори телефона, изключи дисковото устройство и го прибра в джоба си, изключи компютъра. Стана и излезе. Примигна изненадано, когато видя, че охранителят е застанал по-близо до вратата. Даде си сметка, че беше същият, който бе придружил Амелия до хранилищата — сякаш ескортираше крадец.
Дали беше видял нещо?
— Полицай Пуласки. Ще ви заведа в кабинета на Андрю.
Лицето му беше сериозно, не издаваше нищо. Пуласки тръгна след него по коридора. При всяка стъпка дискът го удряше по крака, изгаряше го, сякаш беше нажежен.
Полицаят погледна тавана; беше от шумоизолиращи плочи, не се виждаха камери.
Всичко в тези коридори предизвикваше параноята му.
Когато стигнаха, Стърлинг му направи знак да влезе в кабинета, прелисти няколко разпечатки, с които работеше.
— Получихте ли каквото ви трябваше, полицай?
— Да.
Пуласки показа компактдиска като дете, получило неочакван подарък.
— Чудесно. — Бизнесменът го погледна с проницателните си зелени очи. — Как върви разследването?
— Добре върви.
Това бяха първите думи, които хрумнаха на Пуласки. Почувства се като глупак. Какво би казала Амелия Сакс? Нямаше представа.
— Наистина ли? Намерихте ли нещо интересно в списъка на клиентите?
— Само го прегледах, за да се уверя, че всичко се чете. Ще го анализираме в лабораторията.
— Лаборатория. В Куинс ли? Там ли работите?
— Там. И на други места.
Стърлинг не коментира уклончивия му отговор, само се усмихна любезно. Бизнесменът беше с десетина сантиметра по-нисък, но младият полицай се чувстваше като джудже. Стърлинг го изпрати в преддверието на кабинета си.
— Добре. Ако ви трябва още нещо, само ни кажете.
— Благодаря.
— Мартин, довърши онази работа, за която говорихме. После изпрати полицай Пуласки.
— Мога и сам да намеря изхода.
— Той ще ви изпрати. Лека вечер, полицай.
Стърлинг се върна в кабинета си. Вратата се затвори.
— Само няколко минути — каза Мартин; вдигна телефона и се извърна леко, за да не може да го подслушва.
Пуласки отиде при вратата и отново погледна в коридора. От една стая излезе някой. Говореше тихо по мобилен телефон. Явно в тази част на сградата имаше пълно покритие. Другият мъж присви очи и се вгледа в Пуласки; бързо приключи разговора и затвори.
— Извинете, полицай Пуласки?
Пуласки кимна.
— Аз съм Анди Стърлинг.
А, ясно, синът на големия шеф.
Погледът на младежа беше уверен, макар че ръкостискането му бе колебливо.
— Струва ми се, че сте ме търсили. Освен това баща ми е оставил съобщение, че трябва да говоря с вас.
— Да, точно така. Имате ли една минутка?
— Какво ви интересува?
— Проверяваме къде са били някои от служителите на фирмата в неделя следобед.
— Бях на екскурзия в Уестчестър. Отидох по обяд и се върнах…
— О, не, не се интересуваме от вас. Само проверявам къде е бил баща ви. Каза, че ви се е обадил около два часа от Лонг Айлънд.
— О, да, обаждал се е. Само че не му вдигнах. Не исках да спирам разходката си. — Младежът понижи глас. — Андрю не умее да разделя работата от личния живот и се опасявах, че ще ме повика в офиса. Не исках да си провалям деня. Обадих му се по-късно, около три и половина.
— Може ли да погледна телефона ви?
— Разбира се.
Анди извади мобилния си телефон и показа списъка с приетите повиквания. В неделя сутринта беше провел няколко разговора, но от следобед имаше само едно обаждане — от номера, който Сакс беше дала на Пуласки, къщата на Стърлинг в Лонг Айлънд.
— Добре. Това е достатъчно. Благодаря.
Младежът изглеждаше разтревожен.
— Онова, което чух, е ужасно. Изнасилване и убийство, така ли?
— Да.
— Ще хванете ли убиеца?
— Проверяваме няколко следи.
— Хубаво. Такива хора трябва да се застрелват.
— Благодаря за съдействието.
Мартин се появи от стаята и погледна отдалечаващия се Анди.
— Бихте ли ме последвали, полицай Пуласки?
С усмивка, която можеше да се разтълкува и като намръщване, тръгна към асансьора.
Пуласки трепереше от нерви, не можеше да мисли за друго освен за диска. Сигурен беше, че всички виждат очертанията на устройството в джоба му. Опита се да завърже някакъв разговор.
— Значи, Мартин… отдавна ли работите във фирмата?
— Да.
— И вие ли сте специалист по компютрите.
На лицето на секретаря се изписа друг вид усмивка, също толкова неразгадаема, колкото предишната.