— Не съвсем.
Продължиха по коридора — черно-бял, стерилен. Пуласки мразеше това място. Чувстваше, че се задушава, потискаше го. Искаше улицата, искаше Куинс, Южен Бронкс. Не се плашеше от опасностите. Искаше да се махне оттук, да избяга.
Обхвана го лека паника.
Репортерът не само загуби работата си, ами го осъдихме за незаконно проникване. Лежа шест месеца.
Той се чувстваше дезориентиран. Това не беше същият път, по който бе дошъл в кабинета на Стърлинг. Мартин зави по друг коридор и отвори масивна врата.
Полицаят се стъписа, когато видя какво има от другата страна: детектор за метални предмети и рентгенов скенер, обслужвани от трима навъсени охранители. Не бяха в хранилището, затова нямаше система за изтриване на информация, но не можеше да изнесе дисковото устройство незабелязано. При предишното му идване с Амелия Сакс не бяха минали през такъв контрол. Дори не беше видял тези апарати.
— Миналия път не минахме през такъв уред — отбеляза той, като се стараеше да прозвучи непринудено.
— Зависи дали сте оставали без наблюдение за известно време — обясни Мартин. — Имаме компютър, който преценява и сигнализира. — Усмихна се. — Не го приемайте като обида.
— О, не. В никакъв случай.
Сърцето му биеше лудо, дланите му се потяха. Не, не! Не можеше да изгуби работата си. Просто не можеше. Беше толкова важна за него.
В какво, по дяволите, се беше забъркал, като се съгласи да участва в това? Мислеше си, че помага за залавянето на убиеца на жена, която приличаше на Джени. Ужасен човек, който беше готов да убие всеки, стига да отговаря на целите му.
„Въпреки това не е правилно" — помисли си.
Какво щяха да кажат родителите му, когато узнаят, че са го арестували за кражба на информация? Ами брат му?
— Носите ли някакви данни, господине? — попита единият охранител.
Пуласки му подаде компактдиска. Охранителят разгледа кутийката. Натисна някакво копче и набра номер. Леко се изпъна и заговори тихо. Отвори диска на компютъра си и го прегледа на монитора. Дискът явно беше в списъка на разрешените предмети, но въпреки това охранителят го огледа внимателно на скенера. Кутията излезе на конвейера от другата страна на апарата.
Полицаят понечи да мине, но третият охранител го спря.
— Извинявайте, господине. Моля, извадете всичко от джобовете си и свалете всички метални предмети от себе си.
— Аз съм полицай — възрази Пуласки, като се опита да прозвучи небрежно.
— Ние изпълняваме държавни поръчки, затова вашата служба се е ангажирала да се съобразява с мерките ни за безопасност. Правилата важат за всеки. Можете да се обадите на началника си да проверите, ако искате.
Той беше в капан.
Мартин продължаваше да го наблюдава внимателно.
— Сложете всичко на конвейера, моля.
„Мисли, бързо! — каза си Пуласки. — Измисли нещо. Мисли!
Блъфирай и се измъкни.
Не мога. Не съм достатъчно умен.
Не, умен си. Какво би направила Амелия Сакс? Ами Линкълн Райм?"
Той се обърна, коленичи и внимателно развърза обувките си, събу ги. Изправи се и ги сложи на поточната линия, изпразни джобовете си от всичко метално и го сложи в една табла.
Понечи да мине през детектора, който запищя пронизително.
— Имате ли друго метално?
Пуласки преглътна нервно, поклати глава, потупа джобовете си.
— Не.
— Трябва да ви проверим с портативен скенер.
Той се отдръпна от детектора. Вторият охранител провери тялото му с портативно устройство. Когато го доближи до гърдите му, то запищя.
Полицаят се засмя:
— О, извинявайте. — Разкопча ризата си и показа бронираната си жилетка. — Има метална пластина над сърцето. Бях забравил. Спира всичко освен бронебойни патрони.
— Може би и „Дезърт Ийгъл".
— Ето моето мнение: Пистолет с петдесети калибър просто не е нормално — пошегува се Пуласки и най-после накара охранителите да се усмихнат.
Започна да разкопчава ризата си.
— Няма нужда. Не се събличайте, полицай.
С треперещи ръце той закопча ризата си над мястото, където беше скрил дисковото устройство — под бронираната жилетка, където го беше пъхнал, докато събуваше обувките си.
Взе вещите си.
Мартин, който беше минал отстрани на детектора, го заведе до друга врата. Влязоха в главното фоайе — голямо, мрачно помещение със стени от сив мрамор, на които бе гравиран по-голям вариант на наблюдателната кула с прозореца.
— Приятен ден, полицай Пуласки — пожела му Мартин и му обърна гръб.
Пуласки тръгна към масивната стъклена врата, като се опитваше да спре треперенето на ръцете си. За пръв път забеляза охранителни камери. Заприличаха му на лешояди, кацнали на стената, търпеливо чакащи ранената плячка да падне и да умре.