27
Дори когато чу гласа на Джуди, даващ му някаква утеха, Артър Райм не можеше да спре да мисли за татуирания бял мъж, отвъртяния Мик.
Наркоманът постоянно си говореше, през пет минути бъркаше в панталоните си и почти толкова често поглеждаше към Артър.
— Мили?.Чуваш ли?
— Извинявай.
— Трябва да знаеш нещо — каза Джуди.
За адвоката, за парите, за децата. Каквото и да беше, не искаше да слуша. Артър Райм имаше чувството, че главата му ще се пръсне.
— Казвай — прошепна примирено.
— Отидох при Линкълн.
— Какво?!
— Трябваше… Виждам, че не вярваш на адвоката, Арт. Това няма да се реши от само себе си.
— Да, но… нали ти казах да не му се обаждаш.
— Това засяга и семейството, Арт. Не е само каквото ти искаш. Засяга мен и децата. Трябваше по-рано да се обадим.
— Не искам да го ангажираме. Не, обади му се пак и му благодари; кажи му, че няма проблем.
— Няма проблем? Луд ли си?
Артър понякога си мислеше, че тя е по-силна от него — може би и по-умна. Беше побесняла, когато научи, че е напуснал Принстън, след като не му дадоха щатно място. Каза му, че се държи като сърдито дете. Искаше му се да я беше послушал.
Джуди промълви:
— Надяваш се, че Джон Гришам ще се появи в последната минута в съда и ще те спаси. Но това няма да стане. За Бога, Арт, трябва да си ми благодарен, че правя нещо.
— Благодарен съм ти. — Думите излетяха от устата му като подплашени птички. — Просто…
— Просто какво? Този човек, който едва не загина, сега е парализиран и прикован на количка. А прекрати всичко, което правеше, само и само да докаже, че си невинен. Какво, по дяволите, си мислиш? Да не би да искаш децата ти да пораснат с баща в затвора?
— Разбира се, че не.
Той отново се замисли дали Джуди вярва на твърденията му, че не е познавал Алис Сандърсън — онази, в чието убийство го обвиняваха. Разбира се, едва ли подозираше, че я е убил, но може би се питаше дали не са били любовници.
— Аз вярвам в системата, Джуди.
Боже, колко жалко прозвуча!
— Линкълн е системата, Арт. Трябва да му се обадиш и да му благодариш.
Артър се подвоуми. После попита:
— Какво казва той?
— Говорихме едва вчера. Обади ми се да попита за обувките ти — които са приети като веществено доказателство. Оттогава не сме се чували.
— У тях ли си ходила? Или само му се обади?
— Бях у тях. Живее срещу Сентрал Парк. Къщата му е много хубава.
Връхлетяха го спомени, свързани с братовчед му.
— Как изглежда? — попита Артър.
— Може да не повярваш, но почти не се е променил от оня път, когато ни гостува в Бостън. Не, дори сега е в по-добра форма.
— И не може да ходи?
— Изобщо не може да се движи. Само главата и раменете.
— Ами бившата му жена? Вижда ли се с Блейн?
— Не, има си нова приятелка. Една полицайка. Много е красива. Висока, червенокоса. Признавам, че бях изненадана. Не би трябвало да ми изглежда странно, но така е.
Висока, червенокоса? Артър веднага си помисли за Адриана. И се опита да пропъди спомена. Не успя.
Кажи ми защо, Артър. Кажи ми защо го направи.
Мик изръмжа като куче. Отново бръкна в панталона си и впери изпълнен с омраза поглед в Артър.
— Съжалявам, скъпа. Благодаря, че му се обади.
В този момент почувства топъл дъх във врата си.
— Ей, затваряй.
Зад него стоеше някакъв латиноамериканец.
— Затваряй!
— Джуди, трябва да прекъсвам. Това е единственият телефон тук. Времето ми изтече.
— Обичам те, Арт…
— И аз…
Латиноамериканецът пристъпи към него и Артър затвори, после се оттегли към пейката си в ъгъла на общото помещение. Седна и се втренчи в пода, в едно петно с формата на бъбрек. Опита се да се съсредоточи.
Петното на пода обаче не можеше да задържи вниманието му. Мислеше си за миналото. Още спомени изплуваха в съзнанието му. Къщата на родителите му на брега на езерото. Тази на Линкълн в предградията. Хенри, бащата на Артър, строг като крал. Брат му Робърт. И срамежливата, умна Мари.
Замисли се за бащата на Линкълн, Теди. (Зад прякора стоеше една интересна случка — малкото му име не беше Тиодор; Артър знаеше историята, но колкото и странно да изглеждаше, Линкълн най-вероятно — не.) Винаги беше харесвал чичо Теди. Мил човек, малко срамежлив, малко затворен — но кой не би останал малко в сянка при голям брат като Хенри Райм? Понякога, когато Линкълн го нямаше, Артър отиваше при Теди и Ан. В малкия, облицован с ламперия хол чичо и племенник гледаха някой стар филм и говореха за американската история.