Ей Джей обичаше да кара нощем, така или иначе, но особено много в такива ясни нощи, когато се виждаха високите планински хълмове на запад. Ярки звезди. Без натоварен трафик. Само една лента, която прорязва безкрайни километри от пасища и пустинни площи, и неясен фон от хълмове като намачкана опаковъчна хартия, които се мержелеят високи и необятни в далечината.
Говореше си с Фишека:
— Та, направих тази яхния, нали се сещаш, веднъж и аз да й сготвя за разнообразие.
Фишека скъса филтъра на една цигара „Марлборо“, запали я с късметлийската си сребърна запалка и отвори прозореца.
— Мамка му — каза Романо и отвори и своя прозорец. — Не си ли чувал за пасивно пушене? В момента пушиш и за двамата.
— Минахме петстотин и двайсет километра — отговори Фишека. — Такава беше сделката. По една цигара на всеки петстотин.
— Добре тогава. — Ей Джей продължи историята, надвиквайки шума от вятъра, който нахлуваше през прозорците. — Та, правя някакви спагети и малка шоколадова торта. Добре се получи.
— Възхитително, Ей Джей, покрил си всички основни групи хранителни вещества.
— Е да, значи наял съм се, но без да се тъпча. Лягаме си и към два и половина се будя. Буквално замръзвам.
Фишека изчопли парченце тютюн от езика си. В микробуса нямаше компактдиск плейър, а толкова далече от всяко проклето място не се хващаше и никакъв радиосигнал. След няколко часа щеше да седи на масата за блекджек. Тази нощ щеше да спи на кралска спалня. Щеше да се обади на Сюзет в последния момент. Мислеше си за нея и за това, колко много щеше да дърдори тя, преди да успее да й смъкне гащичките. А можеше и да отиде в казино „Пясъците“ и да си хване някоя нова там. Чувстваше се късметлия.
— Включвам електрическото одеяло, но зърната ми все още са твърди като камък.
— За Бога, смени темата, ако обичаш!
— Засилих температурата на девет. Направо се сварих. Нали бях замръзнал. А когато се събудих пак, се бях изпотил, все едно съм тичал няколко километра…
— Какво става? — попита Фишека.
— Не знам. И аз това питам. Да не би да ми играе нещо сърцето?
— Не, какво става там? — попита Фишека и посочи към червените светлинки пред тях.
— Онази кола ли имаш предвид?
— Намалѝ.
— Глупакът е трябвало да зареди в Канаравил.
— Изпреварѝ го — каза Фишека.
Ей Джей започна да намалява и отговори:
— Ако човек остане без бензин тук, може да го изяде някоя мечка.
Но колата пред тях не беше останала без гориво. Пълзеше, като така даде възможност на един шевролет с изгасени фарове в лявата лента да ги настигне и да се изравни с микробуса.
— Какво е това, по дяволите? — викна Ей Джей, зяпнал шевролета, който вече беше на петнадесетина сантиметра от неговата врата. — Какво прави този задник?
— Спирачка. Натисни спирачката! — изкрещя Фишека. — Заобиколи го!
Ей Джей Романо натисна клаксона, но без резултат. Микробусът беше обкръжен и го отклоняваха към изход „Пинтура“, и той трябваше или да се забие в колата отстрани, или да се хвърли надолу по склона.
Ей Джей изви волана надясно и запрати микробуса надолу към отбивката, докато Фишека ровеше под седалката за пистолета си. След това се чу стържене на метал по неговата врата и в следващия момент микробусът беше изтикан извън отбивката по някакъв черен път.
Фишека крещеше:
— Педал такъв…!
Ей Джей скочи върху спирачката.
Автомобилът занесе в пръстта и се заби в някаква телена мрежа по средата на нищото. Прахолякът закри гледката и изпълни купето.
Отпред и отзад се чу тряскане на врати. Фишека стисна пистолета си в едната ръка и разкопча колана с другата, готов да изскочи навън, но на прозореца се появи лицето на мъж — някакъв боклук, когото не беше виждал преди, — който изкрещя:
— Ръцете на тавана!
Ей Джей вдигна ръце и извика:
— Фишек, правѝ каквото казват.
Фишека вдигна пистолета си към прозореца. Просветна ярка светлина и се чу силен пукот. Фишека се свлече, издиша и повече не помръдна.
В главата си Ей Джей крещеше: „Божичко, убиха Фишека!“. Към лявото му ухо беше насочен автоматичен пистолет „Колт“, 45. калибър.
— Слушайте — каза Ей Джей. — Не ви познавам. Не съм видял нищо. Вземете каквото поискате. Имам шестстотин долара…