Ей Джей дори не чу дръпването на спусъка. Потрепна, но това беше всичко.
3.
Задната врата на микробуса се отвори рязко и Руди Джорджино изскочи отзад. Изкълчи десния си крак, но в гимназията беше играл бейзбол и равновесието му беше добро. Отърси се от олюляването и се затича с всички сили.
Главата му още кънтеше от цялото друсане отзад в микробуса, но инстинктите му бяха непокътнати. Бягаше под непрогледното небе през равното поле, успоредно на пътя.
Кръвта бучеше в тъпанчетата на ушите му и още беше под влиянието на шока от стрелбата.
Господи! В купето имаше стрелба!
Бяха ги обрали.
Руди Джи тичаше, сетил се за оръжието си, изгубено някъде под камарите кашони отзад в микробуса. Мислеше си за Мариса и Спарки и за това, че не трябваше още да умира, не и застрелян тук, на майната си. Имаше толкова много планове. Та той още беше хлапе.
Усещането да тича беше хубаво. Набираше преднина, можеше почти да чуе радостните викове от скамейките.
Зад него мъж на име Виктор Спано внимателно се прицели със своя „Колт 45“, подпрян на микробуса. Глупакът направо му се поднасяше на тепсия, като тичаше по права линия.
Виктор натисна спусъка и усети отката, щом изстрелът намери целта си. Типът, който се опитваше да избяга, се спря, все едно някой беше извикал името му. После падна на колене и се свлече по лице в прахта.
Виктор отиде до мъртвия мъж и го простреля за всеки случай в тила. Ако стреляш, но никой не чуе гърма, наистина ли си стрелял?
Да. Определено.
— Мъртъв ли е? — извика Марк.
— Казва, че иска да хапне пица с нас — викна Виктор.
— Връщай се тук, става ли? Имаме нужда от помощ за тези двамата тук.
Виктор им помогна да натикат двете тела в шевролета. Марк даде колата назад, а Виктор и Сами напъхаха и третия труп при останалите.
После, както беше по план, Виктор се качи на микробуса, трите автомобила излязоха от черния път и се върнаха обратно на главния.
Най-отпред шевролетът се отдели и потегли към главен път 56 и Панака, Невада. Виктор Спано, мъж с бъдеще пред себе си, се отправи към Лос Анджелис, а Марк, който караше акурата, тръгна към Сидър Сити. Оттам щеше да завие към Чикаго.
Това беше една добра вечер. Обирът беше отнел само девет минути заедно с почистването.
До този момент се беше съсредоточил върху работата. Сега, след като микробусът беше на път за Ел Ей, Виктор Спано се замисли за надницата си.
Вече беше милионер и преуспял човек.
Това беше най-фантастичният ден в живота му.
Книга първа
Не бях аз
1
Колата ме чакаше пред Международното летище на Лос Анджелис. Алдо стоеше на бордюра и държеше табела с надпис „Добре дошъл у дома, г-н Морган“.
Здрависах се с него, метнах чантите в багажника и се шмугнах отзад върху меките кожени седалки. Бях посетил шест града за три дни, а връщането от Стокхолм се беше превърнало в двадесет и пет часов полет през въздушен ад, докато успеем да кацнем у дома. Бях капнал. Меко казано.
— Пратката ти, Джак — каза Алдо и ми подаде една папка през разделителния прозорец. Беше надписана Private, на името на моята детективска агенция. Главният ни офис се намираше в Ел Ей, но фирмата имаше клонове в още шест страни и обслужваше клиенти от цялото земно кълбо, които изискваха и плащаха добре за услуги, които не можеха да получат от държавните институции.
Напоследък бях се разтревожил, че се разрастваме прекалено бързо и че ако големината е онова, което ти пречи да си добър, нямаш никакъв шанс да станеш велик. А аз най-много от всичко исках Private да бъде велика агенция.
Прибрах папката от отдел „Счетоводство“ в куфарчето си и извадих блекбърито, докато колата се носеше по бързата лента. Непрочетените съобщения бяха стигнали трицифрено число, така че избрах да отворя някои определени, докато преглеждах списъка.
Първият имейл беше от Вивиана, изумителната красавица, която седеше до мен в самолета от Лондон до Ню Йорк. Тя продаваше 3-D оборудване за телеконференции. Не беше нещо, без което не може да се живее, но определено предизвикваше интерес.
Имаше едно съобщение от Паоло, моят началник-отдел „Безопасност“ в Рим, което гласеше: „Нашият клиент непрокопсаник вече е съвсем мъртъв. Ще пратя подробности по-късно“. В ума си помахах за сбогом на хонорара от двеста хиляди евро и преминах на съобщенията от тукашния екип.