Пред очите ми непрекъснато изскачаше образът на Томи и тогава нещо прекъсна тягостния ми сън. Всички светлини бяха пуснати. Един от съкилийниците ми пъшкаше на тоалетната чиния. Онова, което ме събуди обаче, беше гърмящият глас, идващ от високоговорителите, който изреждаше имената на хората, които щяха да бъдат извозени до съда.
— Правят го всяка нощ в четири сутринта. Харесва ли ти? А заседанията не почват преди девет — каза Ървин.
Моето име не беше сред изброените.
Не бяха извикали името ми.
Затворих очи и след известно време един пазач наду сирена и вратата на моята килия се отвори. Пазачът каза:
— Джак Морган? Преоблечете се за съда.
59
Кейн имаше достатъчно влияние, за да ме изтика най-отпред в списъка, поради което ме закараха в Наказателния съд „Клара Шортридж Фолтс“ на Уест Темпъл. Вкараха ме в килията пред съдебната зала и ме закопчаха заедно с трима други мъже, единият от които беше около осемнайсетгодишен, пребледнял от страх.
В помещението имаше климатик.
Това си беше чудо. Благодарих на Бога.
Седях там с часове, докато моите съкилийници идваха и си отиваха. После ме отделиха от тях.
Кейн дойде да ме види, обгърна ме с ръце и крепко ме прегърна.
— Не забравяй кой си. Живни малко — прошепна ми.
Миришех ужасно, като немитите мъже в килията. Бях с вчерашните си дрехи и имах множество порезни рани и синини, както и еднодневна брада.
— Добре. Мисля, че ще успея да го изиграя — отговорих на адвоката си.
Последвах Кейн в съдебната зала. Беше цялата с ламперии — цивилизовано място, но въпреки това ми напомняше за старите снимки от остров Елис, където бежанците са били държани по три седмици в трюмовете на корабите, без да се знае какво ще стане с тях.
Съдията беше почитаемият Скинър Кофин. Никога не го бях срещал, но знаех кой е. Беше към петдесетте, известен с докачливостта и своеволието си. Джъстийн веднъж беше казала, че той изпъква с „творческите си интерпретации на закона“.
Не знаех дали това е добре за мен, или е зле.
Докато съдия Кофин разговаряше със съдебния пристав, аз огледах галерията. Чуваше се приглушен шум от хора, които си шепнеха и се наместваха на местата си. Чуваше се и плач на бебета. Чух името си. Обърнах се и видях Роби Пейс, новият кмет, да идва към мен.
Спомням си, че си мислех колко чист изглеждаше в синия си костюм, а лицето му блестеше след неотдавнашно бръснене. Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
— Писах на съдията. Застъпих се за теб. Мисля, че нещата ще се наредят.
— Благодаря ти, Роби.
— За нищо.
Вратите в предната част на залата се отвориха, Феско влезе и се приближи по пътеката между редовете. Спря се да поговори с кмета Пейс и ме погледна през рамото му, докато си бъбреха. Роби кимна с глава, при което Феско кимна към мен и се върна обратно в галерията.
После вратите отново се отвориха и пропуснаха Джъстийн, която представляваше ослепително въплъщение на изяществото, свежа като току-що разпъпила се роза, но усмивката й беше помрачена от тъга. Приближи се до мен и спря точно преди да ме прегърне. Физическият контакт беше изрично забранен.
— Всички сме зад теб, Джак. Всички в Private. Домогваме се дори до контактите ни на улицата, пресяваме всичко, което сме открили до този момент, и ще продължаваме така, докато не стигнем до нещо, което ще ни е от полза. Ти добре ли си?
— Радвам се да те видя.
— Ще ми се да можех да кажа същото. Знам колко зле е там.
Помислих си, че няма как да знае наистина — и трябва да благодари на Бога за това.
— Значи не разполагате с нищо?
— Все още не. Томи има алиби.
— И аз така чух.
— Жена му. Онази вечер си е бил у дома с нея.
Въздъхнах.
— Продължаваме да се ровим — каза Джъстийн.
— Аз съм добре.
— Знам.
Защо бях преспал с Колийн?
Защо не бях устоял на този порив?
Джъстийн ми пожела късмет и тогава съдебният пристав извика някакъв номер. Кейн каза:
— Сега сме ние. Хайде.
60
Помощник окръжен прокурор беше Еди Савино, още ненавършил тридесет, мургав, красив и издигащ се в работата — или поне такова впечатление създаваше.