На седалката до мен имаше вестник. На първа страница имаше голяма снимка. Отне ми секунда, за да осъзная, че окованият мъж, чакащ пред автобуса на „Туин Тауърс“, бях аз.
Заглавието гласеше „Морган — освободен под гаранция“. Подзаглавието казваше „Обвинен в убийство излиза от затвора под гаранция от двадесет милиона“. Първият абзац описваше убийството на Колийн, а после имаше няколко реда за Фил Спектър, Робърт Блейк и О. Дж. Симпсън. Други убийци от Лос Анджелис.
— Кога е делото? — попитах Кейн.
— Още няма насрочена дата. А и ние не държим да има такава скоро.
Разбирах какво имаше предвид. Единственото, с което разполагахме в моя полза, беше, че аз твърдях, че не съм го направил. Тоест разполагахме с едно голямо нищо.
Колата ме изчака пред „Бевърли Хилс Сън“, докато аз се качих в моята разкошна лъскава стая. Съблякох се и застанах под шестте глави на душа в кабинката от травертин и мрамор. Струите чиста гореща вода донякъде ме свестиха.
Около тридесет минути по-късно, към дванадесет на обяд, аз минах през входа на Private и се изкачих на подскоци по стълбите.
Мястото на Коуди беше празно, но пред офиса ми имаше клиент, който крачеше наоколо. Това беше Дюи Арнолд, главен адвокат в „Хамилтън-Прайс“ — най-голямата спортна агенция в света.
— Дюи, заповядай вътре. Не те очаквах.
— Няма нужда да влизам, Джак.
— Така ли?
Бях тръгнал към офиса си, но се спрях, обърнах се и погледнах грубото лице на Дюи Арнолд.
Познавахме се от тийнейджъри. Неговата фирма ме беше представлявала по време на едносезонния ми опит като професионален футболист. „Хамилтън-Прайс“ беше клиент на баща ми. Хамилтън все още беше приятел с чичо ми Фред, който притежаваше част от „Оукланд Райдърс“.
През последните пет години „Хамилтън-Прайс“ беше клиент на Private.
— Просто ще го кажа, Джак. Уволнен си. Не искаме повече да работим с теб.
— Дюи, влез в офиса. Нека го обсъдим. Аз не съм виновен. Това е…
— Да, чух. Нагласено е. Това не ни интересува. Не ни харесва вонята около всичко. Подготвих нещата със счетоводителите и този следобед ще дам официално изявление в пресата. Местим бизнеса си при Private Security.
— Отиваш при брат ми?
— Само от лоялност към семейството ти. Хамилтън ме помоли да ти пожелая късмет.
Понякога, когато изричаш думата „късмет“ и натъртиш прекалено силно на звука „к“, от устата ти излиза плюнка. Избърсах бузата си, докато Дюи Арнолд крачеше наперено към асансьора.
63
Обърнах гръб на Дюи Арнолд и видях някаква едра чернокожа жена да излиза от офиса ми. Беше хубава, нямаше тридесет, тежеше поне сто килограма и беше близо един и осемдесет на ниски обувки. Носеше бяла риза с малко дантела на V-образното деколте и яркозелен панталон. Изглеждаше стресната, но трябва да признаем, че душът все пак не беше отмил последните няколко дни. Все още изглеждах плашещо.
По-важното беше, че аз не я познавах. Тогава какво търсеше в моя офис?
— Аз съм Валери Кени — каза тя. — Вал. Заместничката на Коуди.
Жената протегна ръка и аз се здрависах с нея, но все още не разбирах. Коуди беше казал, че ще остане още една седмица. Каза ми, че аз ще интервюирам тримата най-добри според него кандидати.
— Коуди искаше да ме въведе в нещата. Да ме обучи, докато още е тук — каза Валери. — В момента ми урежда разни срещи.
— Влез в офиса ми, ако обичаш — казах аз.
Поведох Вал Кени към къта за срещи.
— Уверен съм, че Коуди щеше да ми каже за теб, но през последните два дни нямах телефон.
— Ужасно е да останеш без телефон, нали?
Засмях се за пръв път от доста време.
— Добре, Вал, разкажи ми за себе си.
Тя обобщи живота си, наблягайки на важните моменти. Беше си изрепетирала монолога, но не беше прекалено излъскано. Вал беше от Маями, майка й все още живееше в Гейбълс. Беше учила в Бостънския университет, където бе завършила за бакалавър преди четири години.
— Взех часове по криминология като следдипломна квалификация в университета на Маями. За известно време майка ми имаше нужда от помощ, за да се грижи за брат ми. Той беше тийнейджър, нали разбирате, беше извън контрол. Помните ли, когато дойдохте в Маями и изнесохте лекция за разкриването на престъпления?
— Да, помня.