Това можеше да означава единствено, че някой беше влязъл в къщата с електронен ключ за портата и биометричен достъп — някой, който ме познаваше. Колийн беше моя асистентка и любовница в продължение на една година, преди да се разделим. Не бях изтрил нейните кодове за достъп.
Тя не беше единствената, която можеше да влезе в къщата ми, но вероятно не се налагаше да гадая кой я беше убил.
Домът ми се охраняваше с помощта на най-добрата система за наблюдение, която съществуваше. От всички страни бяха разположени камери, имаше такива над входовете, които обхващаха пътя и сто и осемдесет градуса от плажната ивица зад къщата ми.
Отворих вратите на шкафа на мултимедийния център в дневната и натиснах ключа, с който се включваха шестте монитора, наредени в две колони по три. И шестте се осветиха, но и шестте показваха празни образи. Натисках бутоните на дистанционното отново и отново, докато накрая не осъзнах, че харддиска го нямаше. Там стърчеше само измъкнатият кабел.
Грабнах телефона до дивана и се обадих на Джъстийн по директната й линия в офиса. Беше почти седем часът.
Дали щеше да е още там?
Тя вдигна след първото позвъняване.
— Значи все пак си огладнял, а, Джак?
— Джъстийн, случи се нещо лошо.
Гласът ми секна, щом се насилих да го изрека.
— Колийн… Мъртва е. Някой нещастник я е убил.
3
Отворих входната врата и Джъстийн нахлу вътре като нежен бриз. Тя беше първокласен психолог, профайлър, не просто умна, а направо блестяща. Слава на Бога, че беше тук.
Сложи ръка на бузата ми, вгледа се в очите ми и попита:
— Къде е тя, Джак?
Посочих към спалнята. Джъстийн влезе вътре, а аз я последвах и застанах безмълвно до вратата, щом тя пристъпи към леглото.
— О, не — изстена и сключи ръце под брадичката си.
Въпреки че стоях там и бях свидетел на тази покъртителна сцена, Колийн все още беше жива в съзнанието ми. Представих си я в малката къща, която беше наела в Лос Фелиз, любовно гнезденце, което едва ли не можеше да побереш в шепи. Спомних си как помръдваше бедра в оскъдно бельо, обута в големи пухкави пантофи, и пускаше някоя от старите поговорки на баба си с тежкия си ирлански акцент:
— Няма кой да преброи пилците наесен.
— Какво означава това, Мълой? — бях попитал.
— Беда.
А ето я сега в моето легло. Беше много повече от беда.
Джъстийн беше пребледняла, когато се върна при мен. Притегли ме в обятията си и ме прегърна.
— Ужасно съжалявам, Джак. Ужасно много съжалявам.
Притиснах я силно, но тя внезапно се отдръпна. Прониза ме с тъмните си очи и каза:
— Защо косата ти е мокра?
— Косата ми ли?
— Да не си си вземал душ?
— Да. Когато се прибрах, влязох директно в банята. Опитвах се да се разбудя.
— Ами това не е сън, Джак. По-истинско не може и да бъде. Беше ли видял Колийн, когато се изкъпа?
— Нямах представа, че е тук.
— Казвал ли си й да дойде?
— Не, Джъстийн, не съм. Наистина.
Входният звънец отново иззвъня.
4
Пристигането на доктор Сай и Мо-бот подобри с двеста процента шансовете да разберем какво се беше случило в дома ми.
Доктор Сай, чието истинско име беше Сиймор Клопенберг, беше главният съдебен медик в Private. Имаше дълъг списък с научни степени зад гърба си, като се почне от „доктор на науките“ от Масачузетския технологичен институт, придобита на деветнайсетгодишна възраст — едва преди десет години.
Мо-бот идваше от Морийн Рот, петдесет и няколко годишна, компютърен гений и майстор на де що има технология. Беше завършила „Компютърни престъпления“ и също така играеше ролята на майчица на всички в Private.
Мо носеше със себе си камерата и цялата си мъдрост. Сай беше донесъл набора за оглед на местопрестъпление и за събиране на доказателства, който беше последният писък на технологиите.
Четиримата отидохме в спалнята и застанахме около мъртвото тяло на Колийн, докато нощта се спускаше зад прозорците.
Всеки от нас беше обичал Колийн. Всеки посвоему.
— Нямаме много време — каза делово Джъстийн, нарушавайки мълчанието, поела ролята на детектив, разследващ убийство. — Джак, налага се да те попитам, имаш ли нещо общо с това? Защото ако имаш, може да направим така, че всичко да изчезне.