— Значи според теб тя е излъгала Круз.
— В най-добрия случай крие името на шофьора, който я е предупредил.
Казах на Вал да информира Круз, а после Коуди ми позвъни и ми съобщи, че Джинкс Пул ме търси на първа линия. Приех обаждането.
— Би ли вечерял с мен тази вечер, Джак? Важно е.
84
В един и петнайсет следобед Дел Рио и Круз седяха в колата на огромния паркинг под сянката на моста на Деветдесет и шеста улица. Паркингът се намираше на километър и половина от лосанджелиското летище и беше ограден от осемлентовия булевард „Сепулведа“ и надлеза на „Осморката“. Лимузини, таксита и друг вид обществени превозни средства се стичаха непрекъснато и се редяха на опашки под подредените по азбучен ред означения, изчаквайки да влязат в летището.
Те следяха един определен човек — Пол Ричи, бияч от Хавана, женен за източника им — жената в инвалидната количка. Ричи си лафеше с трима други шофьори. Той хвърли поглед към служебната кола на Private, а после отвори вратата на неговата кола и извади сандвич от хладилна чанта. Извика на един от останалите шофьори:
— Ей, Бакстър, имаш ли горчица?
— Мога да ти дам друго кафяво и горчиво нещо, какво ще кажеш? — изсмя се Бакстър.
Докато наблюдаваха от мерцедеса, Круз се обърна към Дел Рио:
— Това е той. Ричи е онзи с евтиния костюм и шофьорската шапка.
Дел Рио облече якето си и попита:
— Пистолетът ми вижда ли се под това?
— Ти изглеждаш все едно носиш оръжие даже като спиш.
— Това е добре, защото искам Ричи да замръзне на място. Не искам да го гоня. Малко си навехнах крака при скалното изпълнение.
— Оф, приеми го, Рик, просто остаряваш.
Дел Рио заяви, че не е стар и че все още може да счупи от бой всеки с неговия ръст.
— Няма да ти се наложи, Рик. Аз ще те защитавам — каза Круз.
Дел Рио му хвърли гневен поглед. Круз се разсмя и стегна ластика на опашката си. Щом го нагласи, каза:
— Готов ли си, партньоре?
Двамата отидоха при четиримата мъже, които стояха под знака с буквата „Д“.
Двама от тях, включително Пол Ричи, караха лимузини. Другите бяха с униформи на автобусна компания, превозваща пътници от летището. Те бяха дебели, нямаше да представляват проблем. Но шофьорът до Ричи беше мускулест и млад. Изглеждаше като човек, лежал в затвора.
— Пол Ричи? — попита Круз.
Разговорите секнаха.
Ричи се изпъчи.
— Аз съм Ричи. К’во искаш?
— Помниш ли ме?
Круз разгърна якето си и показа пистолета си, онзи, който трябваше да предаде пред клуба.
Ричи погледна пистолета, врътна се и хукна бързо към изхода, като шапката изхвръкна от бръснатата му глава.
— Само искаме да поговорим — изкрещя Круз.
Този тип тичаше доста бързо.
— Мамка му — каза Дел Рио.
85
Пол Ричи, денем — шофьор на лимузина, нощем — бияч, тежеше сто килограма, голяма част от които бяха мускули. Той профуча покрай малката административна сграда на входа на паркинга, сви рязко наляво по тротоара и ускори бяг по страничната улица.
Круз го подгони.
Той беше по-дребен, но по-бърз и настигаше Ричи, който тичаше покрай висока ограда, покрита с лозница, на север към булевард „Сепулведа“.
Круз не искаше да се озоват на булеварда. Преследване на бегом през осемте платна в засиления трафик си беше гаранция за верижна катастрофа.
— Ричи, спри — извика той, но мъжът излезе на пътя, като показа доста добри полеви маневри, докато се провираше между бързодвижещите се коли.
Засвириха клаксони — първо към Ричи, а после, защото движението се беше забавило. Само след миг Круз го изгуби от поглед. Застана неподвижно за няколко секунди, вдишвайки дълбоко дизеловите изпарения, и се опита да обхване цялата сцена наведнъж. Всякакви по големина автомобили препречваха гледката и той започна да се ядосва.
Какво му стана на тоя, че хукна така?
В този момент Круз видя лъскавата глава на Ричи. Намираше се през пътя, в основата на стълбите, които водеха от „Сепулведа“ към надлеза. Нямаше къде да отиде, щом веднъж се качи горе, но той въпреки това го правеше. Тъпак.
Круз с мъка си проправи път през ревящите коли, размахал фалшивата си полицейска значка, за да накара колите да намалят и да го пропуснат.