— Не. В неговата среда не можеше да направиш подобно нещо, а аз вече нямах своя. Така или иначе, никой нямаше да ми повярва. А най-смахнатото е, че понякога съзирах в него човека, когото бях обикнала… и все още обичах. Можеш ли да си представиш?
— Съжалявам да го чуя, Джинкс. Това е ужасна история.
Сервитьорът донесе ястията и попита дали имаме нужда от още нещо. Отговорих му, че всичко е прекрасно, но истината е, че апетитът ми се беше изпарил. Джинкс продължи:
— Бяхме женени от около две години, когато отидохме на сватбено тържество, което беше доста далеч от утъпкания път, ако изобщо някога е имало такъв до Частен клуб и голф игрище „Уилоу Крийк“. Кларк беше в стихията си. Вдигна тост и подари на новобрачната двойка кола за сватбен подарък. Докато булката танцуваше с него, видях на лицето й изписани смущение и страх. Аз самата бях имала същото изражение. И досега го нося, по дяволите. Дадох си сметка, че младоженката също е била измъчвана от моя съпруг, но е извадила по-голям късмет от мен. Измъкнала се е. По пътя към къщи Кларк обърка пътя. Имахме джипиес, един от първите модели, но аз не знаех как да боравя с него, а Кларк беше страшно наквасен и вземаше завоите рязко и с висока скорост по банкета на пътя. Денят беше към края си, а ние се намирахме в отдалечен селски район. Кларк ми каза: „Извади картата, пухкавелке. За нищо ли не те бива?“. Аз я извадих от жабката и започнах да му казвам на глас посоката, за да излезем обратно на магистралата… от това обаче го осени грандиозна идея. Каза ми да му давам указанията за посоката с електронен глас като този от джипиеса. Да го изимитирам.
Кимнах на Джинкс да продължи.
— Видяхме табела за езерото на Уискитаун. Кларк каза: „Уискитаун, а. Звучи ми като място тъкмо като за мен“. И аз заговорих като електронното устройство: „Завий надясно. След… хиляда и петстотин метра. Завий надясно. След… хиляда метра.“
Джинкс се обърна към мен. Изглеждаше дребна, малка и уязвима.
— Досега не съм споделяла толкова много от тази история с никого. Съжалявам, Джак. Май допуснах грешка.
И аз смятах, че е допуснала грешка, но в момента вече се намирах на онзи криволичещ път заедно с нея и не виждах какво следваше зад завоя.
Дали беше намушкала съпруга си?
Или го беше удушила с жица?
— Няма нищо — казах. — С мен си в безопасност.
В онзи момент осъзнах, че гледната ми точка се беше променила.
Исках да чуя историята на Джинкс.
Освен това исках тя да не пострада.
88
Докато ми разказваше за живота и смъртта на Кларк Лангстън, Джинкс все още изглеждаше изплашена, сякаш призракът на мъртвия й съпруг продължава да я преследва. Вероятно тя все още го обичаше.
— Намирахме се на черния път, който обикаляше езерото. Рибари с лодки прибираха такъмите си. Пътят се превърна в коларски — целият обрасъл с треволяк и плевели и съвсем пуст. Аз продължавах да говоря с електронен глас. — Джинкс се усмихна, но беше от притеснение. — Джак, този смешен контрол, който наужким упражнявах над съпруга си, ме изпълваше с въодушевление. Все едно играехме на някаква извратена версия на „Кой е по-смелият“. А той ме дразнеше: „Да не мислиш, че не ми е ясно какво си намислила?“. Не знаех какво е разбрал, но на мен ми хрумна една идея… че може би ще успея да го накарам да разбие мазератито. Исках да го нараня. Исках да умре и нямаше значение дали аз щях да загина с него. Казах му да завие надясно на следващата отбивка. Това беше пътят към природния парк.
Аз се облегнах на стола и се взрях в лицето й. Представих си тази борба преди двадесет години — тираничният по-възрастен мъж и неговата съпруга, която си мечтае да му го върне. Емоционално, Джинкс все още беше там.
— Все още не се беше стъмнило съвсем — продължи тя. — Казах му да завие пак по пътя, който водеше към рампата. Той ме послуша и се качихме отгоре с 60 километра в час. Аз изгубих самообладание и извиках, но Кларк изпитваше огромно удоволствие да ме плаши и искаше да ме накара да съжалявам, че съм го предизвикала. Той ми се присмиваше, Джак. Натисна още повече педала за газта.
— Той осъзнаваше ли къде се намира колата?
— Никога няма да разбера това. Може и да си е мислил, че може да спре навреме или да не е преценил разстоянието. Може и да си е мислил, че неговата кола за четвърт милион долара може да лети. Знам само, че той така и не натисна спирачката. Аз разкопчах моя колан. — Джинкс беше свела глава. Вече говореше много бързо, искаше да се свърши по-скоро. — Отворих вратата и скочих, преди колата да докосне водата. За известно време след това не усещах нищо. Не чувах нищо, не виждах нищо, мислех си само, че трябва да стигна до брега, който не беше много далеч. Не погледнах назад. Вървях малко, една кола спря, а на полицията казах, че съпругът ми е изгубил контрол над управлението на колата. Когато извадиха колата от езерото, се видя, че Кларк все още е със закопчан колан. Алкохолът в кръвта му беше три пъти повече от допустимото и смъртта му беше обявена за нещастен случай. Нямаше допълнителни въпроси. Бях на погребението. Плаках. После се преместих в Ел Ей. Върнах моминското си име и довърших образованието си.