— Купила си хотел.
— Да. Веднага след като се дипломирах. Купих един хотел с двата милиона долара, определени в предбрачния ни договор. Взех назаем много по-голяма сума. Реновирах цялата сграда и я отворих отново под името „Бевърли Хилс Сън“. После купих и другите два. Бях като обезумяла. Имах нужда да работя и да си докажа, че животът ми има някаква стойност. Че не ми беше необходима любовта на Кларк… нито презрението му към мен. Джак, онова, което сторих на езерото Уискитаун… Аз поисках смъртта му и направих така, че желанието ми да се сбъдне.
Очите й се бяха насълзили, но тя не си позволи да се отпусне.
— Имах чувството, че убийствата в хотелите ми са отплата за смъртта на Кларк и за парите, които получих от него.
— Джинкс, ти ли направи съпруга си пияница, агресор или изнасилвач? Ти ли го накара да политне от рампата?
Продължих в този дух, но тя ме спря, като сложи ръка на гърдите ми. Бореше се да изрече нещо.
— Страх ме е… да се доверя на себе си отново… да бъда отново с мъж.
Тя се наклони към мен.
— Бих желал да те прегърна в този момент — казах.
Тя вдигна пълните си със сълзи очи към мен и прошепна:
— А аз се нуждая от прегръдка.
Обгърнах я с ръце и тя най-после си позволи да заплаче.
Не бях очаквал да я почувствам близка. Дори не приветствах това усещане, но то беше неоспоримо. Много харесвах Джинкс.
89
Беше малко след полунощ. Освен носената от вятъра найлонова торбичка и странната кола, която се беше озовала в неподходящия квартал, на ъгъла на „Андерсън“ и „Артемус“ не се случваше абсолютно нищо.
Служебната кола на Private, сив шевролет седан 2007, беше паркирана на „Андерсън“, южно от „Артемус“, така че момчетата имаха видимост както към входа на „Червената котка“, така и към товарните рампи на „Артемус“. Дел Рио седеше на шофьорското място, Круз беше до него, а Скоти — на задната седалка. И тримата бяха много тихи.
— Обадѝ се на Джак — каза Круз.
Дел Рио се свърза с Джак и му съобщи къде се намират. Изразиха мнението си как да откраднат цяло състояние в незаконни лекарства от името на мафията в Лас Вегас, без да бъдат хванати, без да ги хвърлят в пандиза за двайсет години и без никаква помощ от Кармине Ноча.
— Ще стане прекалено късно, Джак — каза Дел Рио. — Скоро ще изнесат оксито кашонче по кашонче. След още някоя и друга седмица вътре ще намерим само празен микробус и тогава Ноча ще троши глави. И ще започне с твоята.
Джак каза на Дел Рио да действат и той затвори телефона. Круз запали колата и я закара до „Бойд“ — сляпата улица, успоредна на „Артемус“. Там паркира между камионите за доставка и товарните коли. От двете страни на улицата имаше складове от бетонни блокчета, които бяха нашарени с графити.
Дел Рио се обърна назад:
— Скоти, ти си. Време е за рокендрол.
Скоти отпи вода от бутилката си и отговори:
— Харесах си прозореца под стълбите.
— Не се бави.
Скоти извади чифт работни ръкавици, изключи лампата на покрива на колата и отвори задната врата.
Скоти беше облечен в черно от глава до пети и беше почти невидим, с изключение на сиянието, идващо от русата му коса. Дел Рио и Круз го наблюдаваха как стигна до края на улицата и пресече. После се изгуби от поглед.
Тридесет секунди по-късно изпищя аларма, а още няколко секунди след това задната врата се отвори.
Скоти влезе и попита:
— Засякохте ли ми времето?
— Беше бърз, човече — засмя се Круз. — Като в онези филми, в които спират времето и някакъв тип тича между всичките онези замръзнали хора, сещаш ли се?
— Да видим сега колко бързо ще се отзове полицията — каза Дел Рио.