След четири минути се чуха първите сирени, полицейските коли дойдоха от юг по „Андерсън“ и спряха там, където не ги виждаха. По звука на пращящите полицейски радиа Дел Рио предположи, че са пред входа на товарните рампи.
Тримата детективи се смъкнаха ниско на седалките, а Дел Рио се уверяваше сам, че още не е извършено никакво престъпление. Скоти единствено беше хлопал по прозореца, докато не се включи алармата. Изчакаха да дойдат още коли, но освен двата крайслера други не се появиха.
След като полицаите си тръгнаха, Дел Рио и екипът му повториха същото: задействаха алармата, после изчакаха полицаите да дойдат и отново да си тръгнат.
А след това още веднъж.
90
Джъстийн се събуди от някаква врява. Роки беше подивял и лаеше, а ноктите му трополяха по пода, докато се плъзгаше по паркета, търчейки към входната врата.
Погледна часовника. Беше малко преди седем.
Какво ставаше, по дяволите?
В промеждутъците на излайванията на Роки тя чу настоятелния звънец на вратата.
Наметна халат над копринената си пижама и отиде до вестибюла, като си мислеше, че това трябва да е Джак. Кой друг би посмял? Надникна през шпионката и после отвори вратата на Лари Шустър, мениджърът на Дани.
Дрехите му бяха измачкани, брадата му неравна и набола… на кратко, изглеждаше така, сякаш е спал в колата си.
— Извинявам се за часа, доктор Смит, но трябва да говоря с вас.
— Наричай ме Джъстийн. Да не би нещо да се е случило с Дани?
— Не, той още е в лазарета. Цяла нощ обикалях с колата. И накрая взех решение.
— Нека ти предложа нещо, Лари. В девет часа ще бъда в офиса си. Защо не дойдеш да се видим там?
— Ще ти отнема само няколко минути. Моля те. Важно е. Не мога да рискувам някой да ме види и да реши, че съм ти казал онова, което знам.
— Какво ще стане, повече няма да можеш да си поръчаш обяд в този град ли?
— Точно — усмихна се Шустър.
Джъстийн го покани да влезе. Заведе го в кухнята, помоли го да направи кафе и да седне на плота да я изчака. Тя отиде в спалнята и се върна след няколко минути, преоблечена за работа. Джъстийн извади кутия с мляко от хладилника и наля кафе в две чаши.
— Искаш ли захар?
— Да, ако обичаш.
Джъстийн постави захарницата до млякото. После нахрани котката и кучето и подкани Шустър да говори.
— Имаше и други момичета.
— Какви други момичета?
— Други, освен Кейти Блекуел — през последната година три други момичета заплашиха да съдят Дани за нежелан… ъъ… сексуален контакт.
— Мамка му. Трябваше да ми го кажеш, преди да поема случая, Лари. Това нещо може да анулира договора, не че вече нямахме достатъчно основания да пожелаем на вас и Дани късмет и да си продължите по пътя без нас.
— Моля те, не го прави.
— Знаеш ли, че преди бях психотерапевт в болница за психично болни?
— Да. В онова място в Санта Моника. „Кръстопътища“.
— Именно. Така че знам едно-друго за психическите разстройства. Само че начинът, по който Дани продължава да ме разиграва, ме кара да си мисля, че връзката му с реалността е нарушена. Той си вярва на измислиците.
— Не, той казва истината. Беше верен на Пайпър. Не е правил секс с тези момичета.
— Тогава кой? Тези глупости за това, че някой му направлява живота, може и да му издействат някаква сделка поради невменяемост, но не бих разчитала на това. По-добре се подготви. Дани го чака затвор за доста дълго време.
— Той не е насилвал тези момичета и също така не е убил Пайпър.
— Лари, освен ако не ми кажеш: „Знам, че не го е направил, защото я убих аз“, няма да ти повярвам.
Шустър замълча. Просто стоеше и я гледаше втренчено.
— Ти ли уби Пайпър, Лари?
— Не, не. Съжалявам. Просто се замислих дали ще е безопасно за мен да ти кажа каквото мисля…
— Кажи ми, за бога! Или вземи се разкарай оттук и повече никога не ме търси!
— Алън Барстоу.
— Не ме карай да ти вадя думите от устата.
— Алън Барстоу е платил на онези момичета да мълчат.
Опитал се е да плати и на Кейти Блекуел. Алън очаква да спечели много, много милиони от Дани и би направил всичко, за да го задържи като клиент.
— За какво му е да убива Пайпър? Какъв може да е мотивът му?