Припомняше си и последния си професионален мач с Майкъл Алварес и удара, който беше прекратил кариерата му, когато Дел Рио каза:
— Добре. Да действаме.
После той включи лампичката на тавана на микробуса.
Круз усука жичките и предизвика искра. Двигателят запали и той го форсира.
После пусна фаровете, двата лъча осветиха фабриката и той включи колата на скорост. Отпусна спирачката, при което микробусът се блъсна напред, бутвайки стелажите, които се обърнаха като на забавен кадър, а керамичните съдове се стовариха на пода.
Круз даде на заден, нави волана и направи няколко последователни къси маневри, за да освободи гумите от стелажите.
От страната на „Артемус“ фабриката имаше две ролетни врати. Едната излизаше на рампа, която водеше към улицата. Другата излизаше към товарна платформа без рампа. А с двуметров трап.
— Нашата е вляво, нали? — попита Круз Дел Рио.
— Какво?
— Вратата към улицата е лявата, нали?
— Какво говориш, Емилио?
Круз беше почти сигурен, че вратата, която водеше към улицата, беше от лявата страна. Настъпи здраво газта и блъсна микробуса в ролетната врата, а рамките й се разхвърчаха от стената.
Скоти мърмореше: „Майчице мила“ отново и отново, като мантра.
Круз прелетя през вратата и се молеше да не е сгрешил.
104
Все още бях на бюрото си, когато мобилният ми телефон звънна. Обаждаше се Дел Рио.
— Как мина? — попитах аз.
— Мисията е изпълнена — отговори той. — Което означава, че неприятностите ни тепърва започват.
— Къде е микробусът сега?
— На пътя. Ние сме в него.
— Поставихте ли проследяващото устройство?
— Под седалката е. Много надълбоко.
— Добре.
Предупредих Рик да остане на линия и се обадих на Ноча от стационарния телефон на бюрото ми. В едното си ухо чувах сигнала на звънящия телефон, а в другото шума от трафика и разговора между Дел Рио и Круз.
Ноча вдигна.
— Пратката ти е при нас. Непокътната — съобщих на мафиотския бос.
Уговорихме място за среща малко след „Раят на електрониката на Фрай“ в Бърбенк.
— Дел Рио има някои имена за теб, Кармине. На онези, които похитиха микробуса ти.
— Това е повече от очакваното — отговори Ноча и прекъсна връзката.
Исках Дел Рио и екипът му да се измъкнат от автомобила. Но не можеше да стане толкова бързо, колкото ми се щеше. Изкарах половин час с Рик, изпълнен със свръхзвукова доза чист адреналин, докато Ноча измъкне двама от наемниците си от леглото и изчакаме неговите и моите хора да се срещнат на разклона за главния път.
Рик каза: „Дамата ми е тук“, и няколко минути по-късно допълни: „Тръгнаха. Отправиха се на север по шосе номер 5“.
Казах на Рик да се обади на Алдо да дойде да ги вземе и тъкмо когато затворих телефона, той звънна отново. Кодът беше 702. Вегас.
— Кармине. Всичко под контрол ли е?
— Напълно. Тази нощ ще спя като котенце. Прехвърлих хонорара в сметката ти. Точно шест милиона.
— Благодаря.
— За нищо. Добра работа — каза Ноча и затвори.
Гърлото ми беше пресъхнало. Ръцете ми трепереха. Изпих цял редбул на екс и набрах друг номер. Началник Мики Феско отговори на третото позвъняване. Казах му, че микробус, който принадлежеше на Кармине Ноча, с товар от нелегални фармацевтични продукти за цяло състояние, се движеше на север по шосе номер 5. Представих си как Феско, мой приятел от време на време, се опитва да се разбуди, скача от леглото, нетърпелив да запълни дупките в историята.
— Какво каза?
Повторих думите си и му съобщих подробностите. Феско натъртваше всяка моя пета дума с „Майка му стара“ и „Ама ти сериозно ли?“, докато навързвах празните места. Свързах директно тримата членове на бандата на Ноча, които бяха намерени застреляни на пътя в Юта с товарния микробус форд, който караше „Оксиконтин“ на стойност на черно от тридесет милиона долара.
— В микробуса има джипиес предавател. Приемникът се намира на паркинга на „Електрониката на Фрай“. Да. В кошче за боклук под рекламно табло с летяща чиния, ако ще пращаш кола да го вземе.
— Веднага изпращам някого. Може дори сам да го взема.
— Ако аз бях началник на полицията, щях да дам знак на Отдела за борба с наркотиците и да ги спра за пътно нарушение, Мики. И ме дръж изцяло настрана от това.