Спайк Тиглър невинаги беше толкова популярен в Уейдсвил, колкото през 1971-ва; навремето не само майката на Мери-Бет го смяташе за беснотия и съжаляваше, че войната свърши твърде бързо и младият Тиглър не бе изпратен на изток, за да се бие с японците, вместо с половината град. Той беше на петнайсет, когато падна бомбата над Хирошима — едно събитие, което дори и майката на Мери-Бет не одобряваше по чисто логични причини; но Спайк не се размина с войната и след време бе изпратен да лети на F-86 над река Ялу. Двайсет и осем мисии и два свалени МиГ-15. Достатъчен повод за почести в Уейдсвил, макар Тиглър да не се завърна тогава, а доста по-късно. Както самият той щеше да изтъкне по време на първото събиране на дарения в ресторант „Лунен прах“ (дори Джеси Уейд одобри смяната на името), животът на човека, на всеки човек, се движи между бягството и завръщането. Бягство и завръщане, бягство и завръщане, като отливите и приливите в пролива Албъмарл и по река Паскуотанк край Елизабет Сити. Всички тръгваме с отлива и се връщаме с прилива. Някои от публиката дори не бяха напускали Уейдсвил през по-голямата част от живота си, така че не можеха да изкажат мнение, а по-късно Джеф Клейтън отбеляза, че когато предишната година минал през Файетвил и Форт Браг, за да посети Световната голф зала на славата в Пайнхърст и се върнал навреме за полагаемата му се бира при Алма, пътуването съвсем не му приличало на прилива в река Паскуотанк; но пък какво разбираше Джеф Клейтън. Всички се съгласиха, че на Спайк може да се вярва, защото той бе ходил не само по света, а и — както чудесно го каза Джеси Уейд — извън света.
Спайк Тиглър свърза отправната точка от цикъла на бягството и завръщането с деня, в който баща му го бе завел в Кити Хоук, дълго преди макетът на Ноевия ковчег да бъде превърнат в център за богослужение. По това време там бяха само равната писта, равното небе и след тях, от другата страна на пустия път, по който едва присветваше по някой далечен камион, равните дюни и тихо шумящото море. Докато другите деца се заплесваха по червилото и джаза на бъбривите градове, Спайк бе запленен от спокойната простота на земята, морето и небето в Кити Хоук. Поне така твърдеше по време на друга вечеря за набиране на средства и хората му повярваха, макар нито Мери-Бет, нито Бък Вайнхарт да го бяха чували да говори така навремето.
Хората в родния град на Спайк Тиглър бяха убедени демократи и още по-убедени баптисти. В неделята след пътуването до Кити Хоук Спайк изрази твърде неуважителен ентусиазъм към братята Райт пред Църквата на светената вода и Джеси Уейд каза на тринайсетгодишното момче, че ако Бог е искал хората да летят, е щял да им даде криле. „Но Бог иска да караме кола, нали?“, отвърна младият Спайк с малко неучтива бързина и посочи лъснатия пакард, с който възрастната дама бе изминала разстоянието от двеста метра до църквата. При което бащата на Спайк му напомни, че да не беше неделя, би било съвсем богоугодно да зашлеви на сина си един шамар. Тъкмо този разговор помнеха жителите на Уейдсвил от пътуването на Спайк до Кити Хоук някъде през 1943 г., а не приказките за земя, вълни и небе.
Минаха няколко години, бомбата в Хирошима падна твърде рано според майката на Мери-Бет, а Спайк откри, че макар Бог да не му бе дал кола, баща му от време на време бе склонен да му заема своята. В топлите вечери той и Бък Вайнхарт се забавляваха, като избираха някой бавен автомобил по второкласен път и пъплеха след него, докато решетката на радиатора им едва не застържеше багажника му. После, докато го задминаваха, двамата крещяха в един глас: „Или я карай, или я дой!“ В същата тази кола и горе-долу по същото време Спайк каза на Мери-Бет с ококорени от нетърпение очи: „Ако Бог не искаше да го използваме, би ли ни надарил с него?“ — реплика, която забави постигането на желанието му с няколко седмици, тъй като Мери-Бет бе по-религиозна от младия Спайк, а и без това този метод на ухажване не беше от най-убедителните. Няколко седмици по-късно обаче Спайк седеше на задната седалка и мълвеше: „Наистина мисля, че не мога да живея без теб, Мери-Бет“, и това явно свърши работа.
Скоро след това Спайк замина; чуха, че летял на „F-86 Сейбър“ в Корея и пречел на комунистическите МиГ-ове да прелетят над река Ялу. Дотам го бяха отвели низ от събития и емоции, невинаги логически свързани, тъй че ако Спайк трябваше да разкаже живота си в комикси, в първото каре щеше да нарисува себе си как стои на дюните в Кити Хоук и гледа към морето; във второто — как стисва гърдите на Мери-Бет, без тя да го отблъсне, и си мисли „Бог няма да ме убие за това, не може да го направи“; после как двамата с Бък карат привечер и чакат първите звезди да изгреят. Любовта към машините също оказа влияние, разбира се, както и патриотизмът и чувството, че изглежда много добре в синята си униформа; и все пак в известен смисъл най-старите му спомени бяха най-ясни. Това искаше да каже Спайк, когато на вечерята за набиране на средства през 1975-а за пръв път заговори как животът ти се връща там, откъдето е започнал. Все пак той постъпи благоразумно, като не навлезе в подробности, иначе за нищо на света не би получил дарение от Мери-Бет.