Очаквах да се събудя уморен, но отново изпитах само чувство на приятна ситост, като след пазаруването. Нима бях сънувал? Не: на възглавницата имаше два дълги червени косъма, които потвърждаваха случилото се. Освен това цветът им доказваше, че гостенката ми определено не беше Бригита.
— Добре ли спа? — попита тя с малко лукава усмивка, когато дойде да ми донесе закуската.
— Вчера беше хубав ден — отвърнах аз малко помпозно, защото предполагах, че знае. — Съжалявам единствено за сърдечния ти порок.
— О, държа се — каза тя. — Моторът ще поработи още няколко хиляди години.
Отидохме да пазаруваме (още не ме мързеше толкова, че да пазарувам от стаята си), четох вестник, обядвах, играх голф, опитвах се да наваксам с четенето с помощта на един филм по Дикенс, ядох риба с картофки, угасих лампата и не след дълго правих секс. Хубав начин да прекараш деня, почти идеален според мен, пък и отново завърших на шейсет и седмия удар. Ако не бях улучил храстите на осемнайсетия — мисля, че бях твърде самонадеян, — можех да стигна шейсет и шест, а защо не и шейсет и пет.
И така, животът продължи, както се казва. Минаха месеци — не знам точно колко, след известно време спираш да гледаш датата на вестника. Осъзнах колко правилно постъпих, като не спах с Бригита. Двамата с нея вече бяхме добри приятели.
— Какво ще стане, когато пристигне жена ми? — попитах я веднъж аз. Трябва да поясня, че тогава скъпата ми съпруга не беше с мен.
— Предполагах, че може би се тревожиш за това.
— Не, не ме безпокои това — казах аз, като имах предвид нощната си гостенка, защото цялата работа беше малко като бизнесмен в командировка, нали така? — Имах предвид изобщо.
— Няма изобщо. Зависи от теб. И от нея.
— Дали ще има нещо против? — попитах аз, като този път имах предвид по-конкретно своята посетителка.
— Ще й кажеш ли?
— Мисля, че ще има проблеми — отвърнах аз, отново в най-общ план.
— Тук проблемите се решават — отговори тя.
— Щом казваш. — Започнах да се убеждавам, че всичко може да стане както го исках.
Например винаги съм си мечтал за следното. Е, не точно мечтал, но много съм го искал. Исках да ме съдят. Не, това звучи като да мечтаеш да ти отсекат главата с гилотина, да те бият с камшик и така нататък. Нищо такова. Исках да ме съдят, разбирате ли? Всички го искаме, нали? Исках… ъъъ… някаква оценка, исках някой да прегледа живота ми. Обикновено това става само в съда или при психиатъра. На мен не ми се беше случвало и не съжалявах, защото не бях нито престъпник, нито побъркан. Аз съм нормален човек и исках нещо нормално. Исках оценка на живота си. Разбирате ли?
Един ден се опитах да кажа това на Бригита. Не бях сигурен, че мога да й го обясня, но тя ме разбра веднага. Каза, че подобна молба била често срещана и лесно можело да се уреди. Така че няколко дни по-късно тръгнах да ме съдят. Помолих я да дойде с мен за морална подкрепа и тя се съгласи.
Стана точно както очаквах. Красива стара сграда с колони, на която бяха изписани много думи на латински, гръцки или нещо подобно. Имаше и прислужници в ливреи, така че се зарадвах, задето държах да облека нов костюм по този случай. Вътре имаше огромно стълбище, от онези, които се разделят на две, описват два полукръга в противоположни посоки и отново се събират на горния етаж. Навсякъде мрамор, излъскан месинг и махагонова ламперия, която никога нямаше да бъде надупчена от дървояди. Залата не беше голяма, но това нямаше значение. По-важното беше, че атмосферата е подходяща — официална, но не и потискаща. Беше почти уютно с това поизносено старо кадифе. И все пак тук се случваха сериозни неща. Пък и човекът, дето щеше да ме съди, беше приятен възрастен джентълмен. Държеше се малко бащински — не, по-скоро като чичо. Гледаше те дружелюбно право в очите и си личеше, че не обича празните приказки. Каза, че прегледал цялата ми документация. Тя беше пред него — историята на живота ми, всичко, което съм правил, мислил, казвал и чувствал, и доброто, и лошото. Папката беше доста дебела, както можете да си представите. Не бях сигурен дали имам право да го заговоря, но все пак се осмелих. Казах му, че вероятно чете доста бързо. Човекът отвърна, че има добър тренинг. Засмяхме се, а после той погледна часовника си — не, съвсем учтиво го направи — и ме попита дали искам да чуя присъдата си. Усетих, че изпъвам рамене и стискам ръцете си в юмруци, залепени до шева на панталоните ми. После кимнах и казах „Да, сър“, макар да се чувствах доста притеснен.