Преди да спуснат мостовете, „Адмирала“ произнесе реч пред животните в своя Ковчег, а свързочниците се погрижиха думите му да стигнат до онези от нас, които бяха на другите кораби. Той ни благодари за съдействието, извини се за оскъдните понякога дажби и обеща, че понеже всички сме си били изпълнили своята страна на споразумението, ще поиска от Бог възможно най-големи компенсации в предстоящите преговори. Някои от нас се позасмяха недоверчиво: помнехме историята с магарето, потъването на лазарета, политиката на изтребление, която се водеше спрямо хибридите, смъртта на еднорога… Беше ни ясно, че ако се прави на божа кравичка, то е, защото усеща какво ще предприеме всяко далновидно животно в мига, щом кракът му стъпи на суша: ще духне към горите и планините. Явно се мъчеше да ни замаже очите, та да останем край Новия Ноев дворец, за чийто строеж реши да ни съобщи в същата тази реч. Като екстри се предвиждали безплатна вода за животните и допълнителна храна през суровите зими. Очевидно се беше уплашил, че месото, дето беше свикнал да яде в Ковчега, ще му бъде отнето с максималната скорост, която могат да развият два, четири или не знам си колко крака, и семейството му пак ще мине на диета от горски плодове и ядки. Колкото и да е чудно, някои животни сметнаха офертата на Ной за приемлива: в крайна сметка, аргументираха се те, той не може да ни изяде всичките и вероятно ще отделя за клане старите и болните. Тъй че някои — не най-умните, трябва да се каже — останаха наоколо да чакат Дворецът да се построи и водата да потече като вино. Прасетата, овцете, говедата, някои по-глупави кози, кокошките… Предупредихме ги значи или поне се опитахме. Насмешливо подмятахме под нос: „Задушено или варено?“, но резултат никакъв. По моему не им сечеше много пипето и сигурно ги беше страх да се върнат сред дивата природа. Вече бяха станали подвластни на своята тъмница и на своя тъмничар. Това, което се случи през следващите няколко поколения, бе съвсем предвидимо: те станаха бледи подобия на самите себе си. Прасетата и овцете, които виждате наоколо днес, са зомбита в сравнение със своите жизнерадостни предшественици. Смачкани, нямат сърце за каквото и да било. А някои от тях, като пуйката например, трябва да претърпяват по-нататъшното унижение да си получат обратно сърцето, накълцано и омесено с ориз, преди да ги задушат или пекат на бавен огън.
И, разбира се, какво всъщност постигна Ной в своя прочут Дебаркационен договор с Господ Бог? Какво получи той в замяна на жертвите и лоялността на своето племе (да не говорим за по-значителните жертви на животинското царство)? Господ казал — Ной ни разтълкува думите му възможно най-добре, — че обещава да не излива друг потоп и като знак на Своето намерение изобретявал за нас дъгата. Дъгата! Ха! Тя е много красиво нещо, дума да няма, и първата, с която Той ни ощастливи — бляскав многоцветен полукръг с по-бледа посестрима зад него, и двамата сияещи на виолетовото небе, — действително ни накара да вдигнем очи от пашата си. Зад дъгата прозираше идеята, че докато дъждът неохотно прави път на слънцето, този ярък символ винаги ще ни напомня, че дъждът няма да продължи и да обърне на Потоп. Но какво от това? Голяма работа. Да не би да е прокарана със закон? Можеш ли да изправиш дъга? На съд да я изправиш?