Как е възможно един алкохолик да е Божи избраник ли? Казах ви — всички други кандидати бяха далеч по-лоши. Ной беше най-читавият от много нечитаво племе. Що се отнася до пиенето му, истината е, че Плаването го докара дотам. Старият Ной открай време обичаше да гаврътва по няколко рога ферментирало питийце, още преди Потопа. Че кой не обича? Но именно Плаването го превърна в къркач. Не можа да понесе отговорността. Взе някои погрешни навигационни решения и загуби четири от осемте си кораба, както и една трета от поверените му видове. За такова нещо би отишъл на военен съд, ако наоколо имаше други човеци, та да седнат на съдийския стол. Но въпреки своята напереност той се чувстваше гузен, че е загубил половината Ковчег. Вината, незрелостта, постоянните мъки да заемаш длъжност, надхвърляща възможностите ти — това беше една убийствена комбинация, която щеше да има същото разрушително въздействие върху мнозинството представители на вашия род. Може дори да се каже, че Бог е тласнал Ной към пиенето. Може би затова вашите книжовници толкова трескаво се стараят да разграничат първия Ной от втория: последиците са смущаващи. Но историята с „втория“ Ной — алкохолизма, непристойното разголване, своенравното наказване на един предан син — това е история, която нас, които познавахме „първия“ Ной от Ковчега, не ни изненада. Боя се, че става дума за тъжен, но предвидим случай на алкохолна деградация.
Както ви казах, щом слязохме от Ковчега, изпаднахме в еуфория. Да оставим всичко друго, но си бяхме изяли доживотния порцион от гоферово дърво. Това е още една причина да съжаляваме, че Ной не беше малко по-смел в проектирането на флотата: щяхме да поразнообразим диетата. За него това едва ли би било някакъв довод, тъй като не ни бе предвидил край себе си. А сега, от разстоянието на няколко хилядолетия, нашето изключване изглежда дори още по-жестоко, отколкото навремето. На кораба се промъкнахме седем на брой, но ако ни бяха взели легално като достоен за оцеляване вид, щяха да ни издадат две бордни карти; и ние щяхме да се примирим с решението. Вярно, че Ной не можеше да предвиди колко ще трае Плаването, но като се има предвид колко малко изядохме седмината вкупом за пет години и половина, несъмнено си струваше рискът да допуснат на борда една двойчица и от нас. В края на краищата не е наша вината, че сме дървояди.
2.
Посетителите
Франклин Хюс се качи на борда час по-рано, за да поднесе, както си му бе редът, сърдечни почитания на онези, които щяха да улесняват работата му през следващите двайсет дни. Сега той се бе облегнал на парапета и наблюдаваше нижещите се по мостчето пасажери, повечето семейни двойки на средна или в напреднала възраст: някои натрапчиво демонстрираха белезите на своята националност, други, по-скромните, засега потайно пазеха в анонимност произхода си. Прегърнал леко, но безусловно своята спътница, Франклин, както всяка друга година, си играеше да отгатва откъде е аудиторията му. Най-лесно се разпознаваха американците — мъжете в пастелното спортно облекло на Новия свят, жените невъзмутимо тресящи телеса. След тях се нареждаха британците — мъжете в саката от туид на Стария свят, които скриваха късите ръкави на ризи в охра или бежово, половинките им жилави и амбицирани да покорят всяка планина, надушат ли из нея древногръцки храм. Имаше две двойки канадци, на чиито хавлиени шапки се открояваше символичният кленов лист; дългокрако шведско семейство, наброяващо четири руси глави; неколцина французи и италианци, които доста си приличаха, но Франклин ги идентифицира още при първото споменаване на „кроасан“ или „макарони“; и шестима японци, които се отклоняваха от стереотипа си поради липсата на извадени фотоапарати и камери. С изключение на няколко по-многобройни семейства, всички послушно се качваха на мостчето по двойки.
— Животните влизаха две по две — изкоментира Франклин. Той беше висок и възпълен мъж на четирийсет и няколко години, със светло златиста коса и зачервено лице, което завистниците отдаваха на пиенето, а великодушните — на прекаленото излагане на слънце; чертите му изглеждаха някак познати, което караше хората да забравят въпроса дали им се струват приятни, или не. Неговата спътница или асистентка, но не и секретарка — тя държеше на това — беше стройно тъмнокосо момиче, издокарано със специално закупен за екскурзията тоалет. Франклин, видимо свикнал да пътува, беше с памучна риза в цвят каки и измачкани джинси. Макар това да не бе типичното облекло, което някои туристи очакваха от един виден гостуващ лектор, то изразяваше точно произхода на внушаваната от него изисканост. Ако беше американски професор, можеше да изкопае някой памучен костюм на синьо-бяло райе; ако беше английски професор, вероятно щеше да облече намачкано ленено сако с цвят на млечен сладолед. Но славата на Франклин (която не беше толкова голяма, колкото си въобразяваше той) се дължеше на телевизията. Беше започнал кариерата си като изразител на чужди мнения — тогава още младеж със сако от рипсено кадифе, разясняващ културата с приветлив и безобиден маниер. След време осъзна, че след като може да говори тези неща, спокойно би могъл и да ги пише. Отначало тези писания се появяваха като „Коментар от Франклин Хюс“, после стана съавтор на сценарии, а голямото му постижение бе, че най-сетне на екрана пишеше: „Автор и водещ Франклин Хюс“. Така и не можеше да се определи в коя точно област са познанията му, но той бродеше без препъване из света на археологията, историята и сравнителната култура. Беше се специализирал в модерните алюзии, които изравяха и съживяваха пред очите на средния зрител такива отмрели теми като похода на Ханибал през Алпите, скритите съкровища на викингите в кралство Нова Англия или дворците на Ирод Велики. „Слоновете на Ханибал са били танковите дивизии на своята епоха“, заявяваше въодушевено той, застанал на фона на чуждестранен пейзаж; или „Това означава толкова пехотинци, колкото може да побере стадион Уембли на финала за Националната купа“; или „Ирод не е бил само тираничен обединител на своята страна, но и покровител на изкуствата. Може би трябва да си го представим като един Мусолини с добър вкус.“