Първият етап от морското пътешествие, през който прекосиха Адриатическо море, мина нормално. Коктейл за добре дошли, на който екипажът си съставяше мнение за туристите, а те от своя страна внимателно се заобикаляха един друг; уводна лекция на Франклин, в която той изчетка аудиторията си, омаловажавайки телевизионната си слава с признанието, че черпи свежи сили от прекия контакт с истински хора, а не от стъкленото око на камерата, иззад което операторът се провиква: „Косъм на портичката, душа, втори дубъл за мене“ (професионалната терминология щеше да остане неразбрана от повечето му слушатели, което той всъщност и целеше: позволено им бе да се отнасят снобски към телевизията, но не и да смятат, че е поприще за идиоти); втора уводна лекция на Франклин, която също бе необходима за успешната работа. В нея той обясняваше на асистентката си, че най-важното е да прекарат добре. Да, той ще трябва да работи, наистина ще има моменти, когато, волю-неволю, трябва да се усамотява в каютата си със своите записки — но смята най-вече, че трябва да гледат на това пътуване като на триседмично избавление от противния английски климат и телевизията, където всеки ти забива нож в гърба. Триша кимаше в знак на съгласие, макар че като начинаеща още не беше станала свидетелка, камо ли потърпевша на ръгане с ножове. Едно по-обиграно момиче веднага щеше да си помисли, че Франклин иска да каже: „Не очаквай от мен нищо повече от това.“ Триша обаче, бидейки ведра оптимистка, изтълкува думите му по-безобидно: „Да внимаваме да не подхранваме в себе си измамни надежди“, което всъщност Франклин, в интерес на истината, горе-долу имаше предвид. Той се поувличаше няколко пъти годишно, за което от време на време се разкайваше, но, тъй или иначе, редовно се поддаваше на своята влюбчивост. Франклин обаче в никакъв случай не беше безсърдечен и на мига, щом усетеше, че някоя девойка — особено ако е свястно момиче — се нуждае от него повече, отколкото той от нея, изпитваше ужасни страхове. Тази растяща паника обикновено го подтикваше да предложи едно от следните две неща: или момичето да се пренесе в неговия апартамент, или да се изнесе от живота му, макар че той не желаеше искрено нито едното, нито другото. Така че приветственото му слово към Джени или Кейти, или в случая Триша се дължеше по-скоро на благоразумие, отколкото на циничност, макар че ако впоследствие нещата тръгнеха на зле, нищо чудно Джени или Кейти, или в случая Триша да го запомнят като по-пресметлив, отколкото бе на практика.
Същото благоразумие, което настойчиво му нашепваше да не забравя безбройните репортажи за кръвопролития, беше накарало Франклин да си извади ирландски паспорт. Светът вече не беше онова приветливо място, където всичко ти е гарантирано от тъмносиния британски документ, върху който се мъдрят думите „журналист“ и „Би Би Си“. „Държавният секретар на Нейно британско величество — можеше да цитира по памет Франклин — моли и изисква от името на Нейно величество съответните власти да окажат на притежателя необходимото съдействие и закрила.“ Напразни надежди! Днес Франклин пътуваше със зелен ирландски паспорт със златна арфа на корицата, което го караше да се чувства като рекламен агент на бира „Гинес“ всеки път, когато го покажеше. А вътре, в доста правдивото му самоописание, липсваше думата „журналист“. По света имаше страни, които не посрещаха радушно журналистите и смятаха бледоликите, които проявяват интерес към археологическите разкопки, за английски шпиони. Не толкова компрометиращото „писател“ трябваше и да го подтикне да стане такъв. Защо пък да не издаде книга, в която да разработи темите от предаването си; освен това си мислеше и за нещо сериозно, но пикантно като интимна история на света, която можеше да се задържи с месеци в класациите на бестселърите.