„Санта Ефемия“ беше поостарял, но комфортен кораб с вежлив италиански капитан и експедитивен гръцки екипаж. Туристическата агенция „Афродита“ осигуряваше предсказуема клиентела, разнородна по националност, но хомогенна по вкусове. Типът хора, които предпочитаха книгите пред състезателните игри на палубата и слънчевите бани пред дискотеките. Те вървяха по петите на гостуващия лектор, записваха се за повечето допълнителни обиколки и отминаваха с презрение сламените магаренца в сувенирните магазини. Не бяха дошли заради романтиката, макар че едно струнно трио от време на време ги настройваше за старомодни танци. Изреждаха се да седнат на капитанската маса, бяха изобретателни, когато се устройваше маскен бал, и старателно четяха корабния вестник, в който се публикуваше дневният маршрут, поздравления за рождени дни и разни подбрани новини от европейския континент, които нямаше да предизвикат спорове помежду им.
Триша намираше атмосферата за малко летаргична, но това бе добре организирана летаргия. В уводната си лекция, както и в приветственото слово към своята асистентка Франклин бе подчертал, че следващите три седмици имат за цел удоволствието и развлеченията. Той тактично намекна, че хората в класическата античност са имали разнородни интереси и че той в никакъв случай няма да води присъствена книга, където да отбелязва отсъствията с черна точка. Франклин закачливо призна, че имало случаи, когато дори той се отегчавал от поредната коринтска колонада на фона на лазурното небе, макар да го каза с такъв тон, че да остави място за съмнение.
Последните напъни на северната зима останаха зад гърба им и „Санта Ефемия“ с тържествен устрем въведе доволните си пасажери в покоите на средиземноморската пролет. Саката от туид се смениха с ленени, строгите дамски костюми с малко старомодни плажни рокли. Минаха през Коринтския канал през нощта и пред портиците се скупчиха пасажери по нощници и пижами, а по-калените се качиха на палубата и светкавиците на фотоапаратите им забляскаха безрезултатно. От Йонийско море влязоха в Егейско. На Цикладите застудя и се появиха вълни, но това не притесни никого. Слязоха на тузарския Миконос, където един възрастен учител си изкълчи глезена, докато се катереше по руините; после на мраморния Парос и на вулканичния Санторини. На десетия ден стигнаха до Родос. Докато туристите се разхождаха по брега, „Санта Ефемия“ натовари гориво, плодове, месо и още вино. Натовари и няколко нови пътници, макар това да не се разбра до другия ден.
Отправиха се към Крит и в единайсет часа Франклин започна своята лекция за Кносос и минойската цивилизация. Трябваше да внимава все пак, защото публиката му обикновено поназнайваше нещо за Кносос и някои можеха да изкажат собствени теории. Франклин обичаше да му задават въпроси; нямаше нищо против да добавят съмнителна или дори вярна информация към това, което вече е съобщил; той благодареше с изискан поклон и промърморваше „Herr Professor“, с което загатваше, че е по-важно да имаш цялостен поглед върху нещата, но пък който иска, нека си тъпче главата с отвлечени детайли. Наистина обаче не понасяше досадници, които умираха от нетърпение да изпробват любимите си теории върху лектора.
„Извинявайте, мистър Хюс, но това ми напомня за египетския стил.“ „Откъде сме сигурни, че не са го строили египтяните?“ „Наистина ли сте убеден, че Омир е писал… (лек кикот) или пък писала по времето, което е споменато в учебниците?“ „Аз не съм голям специалист по тази епоха, но ми се струва по-логично…“ Винаги имаше поне един такъв, който играеше ролята на объркания, но разсъдлив аматьор; отнасяйки се недоверчиво към общоприетото мнение, той — или тя — смяташе, че историците ти пробутват заблуди и че сложните неща се разбират най-добре с помощта на пламенна интуиция, ненакърнена от фактически познания и изследвания. „Разбирам какво казвате, мистър Хюс, но наистина ще звучи много по-смислено, ако…“ Понякога Франклин искаше да отвърне — макар да не го правеше, — че тези прибързани догадки относно ранните цивилизации доста често се основават на холивудските епоси с Кърк Дъглас или Бърт Ланкастър. Представяше си как изслушва някой от тези шутове и му отговаря с иронично натъртване върху наречието: „Вие, естествено, осъзнавате, че филмът за Бен Хур не е стопроцентово достоверен.“ Но не на тази обиколка. Всъщност не и докато не разбереше, че това ще е последното му пътуване. Тогава можеше да си позволи да избухне леко. Можеше да бъде по-откровен с аудиторията си, да не внимава толкова с пиенето, да откликва на флиртуващите погледи.