Новодошлите пропуснаха началото на лекцията за Кносос и Франклин вече беше приключил с онази част, в която се правеше на сър Артър Евънс, когато двукрилата врата се отвори с трясък и в тавана се заби един куршум. Все още вглъбен в изпълнението си, Франклин промърмори: „Бихте ли ми разтълкували тази шумотевица?“, но шегата беше вяла и не успя да привлече обратно вниманието на пасажерите. Те вече бяха забравили за Кносос и втренчено гледаха високия мъж с мустаци и очила, който се бе запътил да заеме мястото на Франклин зад катедрата. При нормални обстоятелства Франклин би му подал микрофона след вежливо запитване за самоличността. Но като се има предвид, че онзи стискаше картечница и бе нахлузил на главата си една от онези покривки на червено-бели каренца, които навремето бяха отличителният знак на симпатичните пустинни воини на Лорънс Арабски, ала сега бяха емблемата на терористи изнудвачи, готови да избиват невинни хора, Франклин просто кимна в смисъл „давам ви думата“ и седна на стола си.
Неговите слушатели, както сега ги нарече мислено Франклин в моментен изблик на собственическо чувство, занемяха. Избягваха всякакви непредпазливи движения; буквално спряха да дишат. Новодошлите бяха трима; другите двама охраняваха двукрилата врата на лекционната зала. Високият с очилата изглеждаше почти като някой учен, докато почукваше по микрофона, както правят лекторите навсякъде по света: отчасти да разберат работи ли, отчасти за да привлекат внимание. От второто нямаше особена нужда.
— Извинявам се за безпокойството — започна той, като се изсмя нервно веднъж-дваж. — Боя се обаче, че се налага да прекъсна за известно време почивката ви. Надявам се да не е за дълго. Останете по местата си и никой да не става, докато не ви кажем какво да правите.
От средата на залата се обади разгневеният глас на американец:
— Кои сте вие и какво искате, по дяволите?
Арабинът се пресегна за микрофона, който току-що бе оставил, и отвърна с надменната любезност на дипломат:
— Съжалявам, но при настоящите обстоятелства не приемам никакви запитвания. — После, за да е сигурно, че няма да го сбъркат с дипломат, продължи: — Ние не сме хора, които прибягват до излишно насилие. Когато продупчих тавана, за да привлека вниманието ви, бях включил на единична стрелба. Но ако завъртя предпазителя — каза той и направи показно, повдигайки само леко цевта като пред особено тъпи ученици, — картечницата ще продължи да стреля, докато патроните в пълнителя свършат. Надявам се, че бях ясен.
Арабинът излезе от залата. Хората се вкопчиха един в друг; от време на време се чуваха подсмърчания и хлипове, но иначе цареше тишина. Франклин потърси с поглед Триша в задния ляв ъгъл. Допускаше асистентките на лекциите си, но не и на първите редове. „Не бива да се разсейвам с грешни помисли.“ Тя не изглеждаше уплашена, а по-скоро обезпокоена, че не знае как да реагира. Франклин искаше да й каже: „Виж какво, такова нещо не ми се е случвало досега, то не е нормално и аз също не зная как да реагирам“, но се реши само на едно неопределено кимване. След десет минути вцепенено безмълвие една американка на петдесет и няколко години се надигна от стола си. Единият от охраняващите вратата мигновено й изкрещя. Тя не обърна внимание нито на него, нито пък на шепота и вкопчената ръка на съпруга си. Запъти се към двамата въоръжени по централната пътека, спря на няколко метра от тях и бавно изрече с отчетлив, пресипнал от паника глас:
— Трябва да ида до тоалетната, по дяволите.
Арабите нито отвърнаха, нито я погледнаха директно. Просто с леко помръдване на автоматите си най-недвусмислено показаха, че е лесна мишена и че следващата й крачка напред би потвърдила този факт по очевиден и фатален начин. Тя се върна на мястото си и заплака. В следващия момент друга жена в десния край на залата избухна в ридания. Франклин отново погледна към Триша, кимна й, изправи се, като съзнателно не погледна към двамата охраняващи, и отиде при катедрата.
— Та както ви разказвах… — започна той и се прокашля авторитетно, при което събра всички погледи. — Разказвах ви, че дворецът в Кносос в никакъв случай не е бил първата човешка обител по тези места. Това, което приемаме за минойски слой, е най-много на пет метра дълбочина, но под него, до осем метра и нещо надолу, има останки от първобитни селища. На мястото на двореца е имало живот. Поне десет хиляди години преди да положат първия камък…