Остана само един от охраната, който да извежда пътниците, и преместването отне няколко часа. Докато той съпровождаше Франклин и Триша към палуба В, Франклин й каза с нехаен тон, сякаш коментираше времето:
— Свали си пръстена от дясната ръка и го сложи на безименния на лявата. Камъчето да остане отдолу, за да прилича на венчална халка. Не сега, а докато пишкаш.
Когато стигнаха до трапезарията, пети арабин провери паспортите им. Триша беше изпратена в дъното, където в единия ъгъл бяха настанени британците, а в другия — американците. В средата бяха французите, италианците, двамата испанци и канадците. Край вратата бяха сложени японците, шведите и Франклин, самотният ирландец. Една от последните двойки, които доведоха, се казваше Цимерман — възедри елегантни американци. Отначало Хюс помисли, че мъжът е в шивашкия бизнес, някой майстор крояч със собствено ателие; но при един разговор в Парос се оказа, че е току-що пенсиониран професор по философия от Средния запад. Докато семейството минаваше покрай масата на Франклин на път за американския сектор, Цимерман промърмори:
— Отделят чистите от нечистите.
Когато всички се оказаха налице, отведоха Франклин в канцеларията на корабния домакин, където се бе настанил водачът. Франклин осъзна, че се чуди дали случайно патладжанестият нос и мустаците не са прикрепени към очилата; може би всички те се сваляха заедно.
— Ааа, мистър Хюс. Вие май сте техният говорител. Във всеки случай сега длъжността ви е официална. Ще им обясните следното: стараем се да се чувстват удобно, но има известни затруднения. Ще им позволим да разговарят помежду си по пет минути на час. Освен това ще ги пускаме да ходят до тоалетната. Поединично. Виждам, че всички са разумни хора и бих искал да останат такива. Има един, който казва, че не може да си намери паспорта. Казвал се Талбът.
— Да, мистър Талбът. — Беше невзрачен възрастен англичанин, който постоянно задаваше въпроси за религията на античния свят. Кротък човечец без собствени теории, слава богу.
— Ще седне при американците.
— Но той е британец. Живее в Кидърминстър.
— Ако си спомни къде му е паспортът и се окаже британец, тогава може да седне при британците.
— Веднага му личи, че е британец. Давам ви гаранция. — Арабинът не реагира. — Не говори като американец, нали?
— Не съм приказвал с него. Но речта не е доказателство. Вие, струва ми се, говорите като англичанин, но в паспорта ви пише, че не сте такъв. — Франклин кимна бавно. — Така че ще изчакаме паспорта му.
— Защо ни разделяте по този начин?
— Смятаме, че ще ви хареса да седите, както сме ви разпределили. — Арабинът направи жест, с който му казваше да си върви.
— Има един друг проблем. Съпругата ми… Може ли да седи до мен?
— Съпруга ли? — Той погледна в списъка на пасажерите, който стоеше пред него. — Вие нямате съпруга.
— Напротив, имам. Води се Триша Мейтланд. Това е моминското й име. Оженихме се преди три седмици. — Франклин помълча и добави с изповеден тон: — Всъщност тя ми е третата.
Арабинът обаче не се впечатли от харема на Франклин.
— Оженили сте се преди три седмици? И все пак, както изглежда, не спите в една каюта. Толкова ли на зле вървят нещата?
— Не, аз имам отделна каюта за работа. Нали разбирате, там си готвя лекциите. Да имаш втора каюта е лукс, привилегия.
— Тя ви е съпруга? — Тонът му не издаваше нищо.
— Да — отвърна Франклин с леко негодувание.
— Но паспортът й е британски.
— Тя е ирландка. Омъжиш ли се за ирландец, ставаш ирландка. Такъв е ирландският закон.
— Мистър Хюс, нейният паспорт е британски. — Арабинът сви рамене, сякаш дилемата беше неразрешима, ала после намери изход. — Но щом искате да седите до жена си, тогава можете да идете при нея на британската маса.
Франклин се усмихна неловко.
— След като съм говорителят на пасажерите, как ще ви виждам, за да предавам исканията им?
— Исканията им ли? Не, не сте ме разбрали. Пасажерите не могат да имат искания. Вие няма да ме виждате, освен ако аз не пожелая да се срещнем.
След като Франклин оповести новите нареждания, той седна на своята маса и се замисли за ситуацията. Хубавото беше, че досега се отнасяха с тях сравнително прилично. Никого не бяха били или застреляли, а освен това нямаха вид на истерични касапи, каквито спокойно можеха да бъдат. От друга страна обаче, това можеше да се окаже нож с две остриета: щом не действаха истерично, току-виж, излезли опитни, делови и неотстъпно следващи целта си. А каква беше тя? Защо бяха отвлекли „Санта Ефемия“? С кого преговаряха? И кой бе застанал на руля на тоя скапан кораб, който според Франклин бавно описваше големи кръгове?