От време на време той кимваше окуражително на японците от съседната маса. Не можеше да не забележи, че пасажерите от другия край на трапезарията често-често поглеждат към него, сякаш да се уверят, че още е тук. Той бе станал човекът свръзка, може би дори лидерът. Предвид обстоятелствата тази лекция за Кносос беше почти блестяща; много по-дръзка, отколкото самият той би предположил. Но това самотно седене го потисна; връхлетяха го черни мисли. Първоначалният изблик на емоции, който го бе накарал да се стегне, вече отшумяваше; на негово място се настаниха летаргията и страхът. Може би трябваше да отиде да седне при Триша и британците. Но тогава, току-виж, му отнели гражданството. Какво бе това разделение на пътниците: дали опасенията му щяха да се оправдаят?
Късно следобед чуха самолет, който прелиташе над тях доста ниско. Откъм американския сектор се разнесоха приглушени възклицания; после самолетът заглъхна. В шест часа един от гръцките стюарди се появи с голям поднос сандвичи; Франклин се замисли за въздействието на страха върху огладняването. В седем, докато отиваше да се облекчи, един американски глас му прошепна: „Продължавайте в този дух.“ Като се върна на масата, се опита да изглежда трезво самоуверен. Бедата беше там, че колкото повече размишляваше, толкова повече униваше. През последните години западните правителства шумно заклеймяваха тероризма и приканваха хората да не се огъват, а да погледнат с презрение на заплахата; но заплахата явно не схващаше, че я гледат с презрение, и продължаваше да съществува. Оказалите се по средата загиваха, а правителствата и терористите оцеляваха.
В девет часа Франклин отново бе привикан в канцеларията на домакина. Пасажерите щели да бъдат преместени за през нощта: американците обратно в лекционната зала, британците в дискотеката и тъй нататък. Тези отделни лагери щели да бъдат заключени. Необходимо било: новодошлите също трябвало да поспят. Паспортите трябвало да са налице за проверка по всяко време.
— Ами мистър Талбът?
— Ще бъде почетен гражданин на Щатите. Докато си намери паспорта.
— А съпругата ми?
— Мис Мейтланд ли? Какво точно питате?
— Може ли да дойде при мен?
— Ааа, вашата съпруга англичанка.
— Тя е ирландка. Омъжиш ли се за ирландец, ставаш ирландка. Такъв е законът.
— Да, законът, мистър Хюс. На нас постоянно ни казват какъв е законът. Често съм озадачен от това, което се смята за законно или незаконно. — Той премести поглед върху една карта на Средиземно море, окачена на стената зад Франклин. — Законно ли е да пускаш бомби върху бежански лагери например? Често съм се опитвал да открия закона, който разрешава това. Но това е дълъг спор и понякога си мисля, че споровете са безполезни, както и законите. — Той сви рамене в знак, че прекратява темата. — Що се отнася до мис Мейтланд, надявам се, че националността й… как да се изразя… няма да се окаже от значение.
Франклин се помъчи да потисне обзелия го ужас. Понякога евфемизмите можеха да бъдат по-страшни от директната заплаха.
— В състояние ли сте да ми кажете кога може да се окаже от значение?
— Знаете ли, те са едни глупаци. Глупаци са, защото мислят нас за глупави. Лъжат най-нагло. Казват, че нямат правомощия да действат. Споразуменията не можели да се постигнат бързо. Разбира се, че могат. Да не би да няма телефони? Ако мислят, че са научили нещо от предишни подобни инциденти, значи им липсва мозък да осъзнаят, че и ние също сме научили едно-друго. Ясна ни е тактиката им, увъртанията и протакането с надежда подмолно да установят някакви отношения с борците за свобода. Всичко това го знаем. Ясно ни е и докъде се простират възможностите им да действат. Вашите правителства ни принуждават да вършим това, което казваме, че ще извършим. Ако незабавно започнат преговори, няма да има никакъв проблем. Но те винаги започват, когато вече е късно. Отговорността пада върху техните глави.
— Не — възрази Франклин. — Върху нашите глави пада.
— Вие, мистър Хюс, не е нужно да се притеснявате толкова скоро.
— Колко скоро значи скоро?
— Всъщност според мен вероятно няма защо да се притеснявате.