— Колко скоро значи скоро?
Арабинът помълча, след което направи жест в знак на съжаление.
— По някое време утре. Графикът, нали разбирате, е фиксиран. Предупредихме ги от самото начало.
Една част от съществото на Франклин Хюс не можеше да повярва, че се води такъв разговор. Друга част напираше да каже, че той винаги е защитавал каузата на похитителите си — все едно каква бе тя, — да не говорим, че келтският език в паспорта му означаваше, че е член на ИРА и, за бога, ако обичат, да го пуснат да си легне в каютата и да забрави всичко това. Но той просто повтори:
— Графикът ли?
Арабинът кимна. Без да се замисля, Франклин изтърси:
— По един на всеки час? — Моментално съжали, че е попитал — осъзна, че дава идеи на този тип.
Арабинът поклати глава.
— По двама. По семейство на час. Ако не вдигнеш залога, не те приемат на сериозно.
— Господи! Качвате се на кораба и убивате хора просто ей така. Просто ей така?
— Смятате, че ще е по-добре да им обясним защо ги убиваме? — Тонът му бе саркастичен.
— Ами да, всъщност да.
— Мислите ли, че ще проявят разбиране? — Това прозвуча по-скоро подигравателно, отколкото саркастично. Франклин замълча. Питаше се за кога бе насрочено началото на убийствата.
— Лека нощ, мистър Хюс — каза водачът на новодошлите.
За нощувката Франклин бе разпределен в една обширна каюта за висшия персонал заедно с шведското семейство и три японски двойки. Стигна до заключението, че те са най-малко застрашената група пасажери. Шведите, защото нацията им бе известна с неутралитета си; Франклин и японците вероятно защото напоследък и Ирландия, и Япония бяха станали родина на терористи. Колко нелепо! Никой не попита шестимата японци, които бяха тръгнали на културен туризъм из Европа, дали подкрепят различните политически убийци в своята страна; и на Франклин не зададоха въпроси относно ИРА. Ирландският паспорт, с който се бе сдобил поради някаква родословна случайност, предполагаше възможността да симпатизира на новодошлите и това беше неговата надежда за спасение. Всъщност Франклин мразеше ИРА, както и всяка политическа групировка, която пречеше или можеше да попречи на целодневните му занимания да бъде Франклин Хюс. Доколкото знаеше, без да е питал (поради политиката си на ежегодна смяна на партньорите), Триша много повече симпатизираше на всевъзможните групировки на маниакални убийци, индиректно целящи да прекъснат кариерата му. И въпреки това я зачислиха към стадото на лукавите британци.
Тази нощ в луксозната каюта се размениха много малко приказки. Японците общуваха само помежду си. Шведите се посветиха на усилията си да разсеят децата с разговори за дома, Коледа и британските футболни отбори; а Франклин се чувстваше обременен от това, което знаеше. Беше уплашен и обезкуражен; но изолацията сякаш го подтикваше към съглашателство с похитителите им. Замисли се за двете си бивши съпруги и дъщеря си, която трябва да бе на… колко? Вече на петнайсет. Винаги трябваше да си спомня годината на раждането й и да изчислява колко време е минало. Трябваше да се постарае да я вижда по-често. Можеше да я вземе със себе си, когато подготвяха следващия филм. Щеше да го гледа как снима своите страхотни кадри от Римския форум, да, това щеше да й хареса. Но къде да разположи камерата? Или може би операторът щеше да се движи пред него. И да има някакви статисти с тоги и сандали… да, нямаше да е зле.
На следващата сутрин пак отведоха Франклин в канцеларията на домакина. Водачът на новодошлите го покани с жест да седне.
— Реших да се вслушам в съвета ви.
— Кой съвет?
— Преговорите, боя се, са наникъде. Тоест няма преговори. Ние им обяснихме позицията си, но те проявяват изключително нежелание да ни обяснят своята.
— Те ли?
— Те. Така че освен ако нещата не се променят много скоро, ще бъдем принудени да им окажем някакъв натиск.
— Натиск? — Дори Франклин, чиято телевизионна кариера не би била успешна, без умението му да използва евфемизми, бе вбесен. — Искате да кажете, че ще убивате хора.
— Това за жалост е единственият натиск, при който се замислят.
— Защо не опитате някакъв друг?
— Направихме го. Опитахме с мирни средства и чакахме световното мнение да ни помогне. Постарахме се да бъдем добри, надявайки се да ни възнаградят с възвръщане на земята ни. Уверявам ви, че тези методи не са ефикасни.