— Защо не опитате нещо средно?
— Ембарго върху американските стоки ли, мистър Хюс? Мисля, че няма да ги стреснем. Да спрем вноса на шевролети в Бейрут? Не, за съжаление има хора, които осъзнават само определени видове натиск. Светът напредва единствено…
— Чрез убийството на хора? Нерадостна философия.
— Светът не е весело място. Мислех, че проучванията ви на древните цивилизации са ви подсказали това. Но както и да е… реших да се вслушам в съвета ви. Ще обясним на пасажерите как стоят нещата. Че са въвлечени в историческите събития. И какво представлява историята.
— Убеден съм, че ще оценят това. — Франклин усети, че му призлява. — Кажете им какво се случва.
— Именно. Виждате ли, в четири часа ще се наложи да… да започнем да ги убиваме. Естествено, надяваме се да не се наложи. Но в противен случай… Прав сте, нещата трябва да им се обяснят, ако това е възможно. Дори войникът знае защо се бие. Справедливостта изисква и на пасажерите да им се каже.
— Но те не се бият. — Тонът на арабина подразни Франклин не по-малко от думите му. — Това са цивилни хора, тръгнали на пътешествие. Те не воюват срещу никого.
— Вече няма цивилни — отвърна арабинът. — Така твърдят вашите правителства, но не е вярно. Да не би вашите ядрени оръжия да убиват само военни? Ционистите поне това осъзнават. Всичките им граждани воюват. Да убиеш цивилен ционист, значи да убиеш войник.
— Вижте какво, на борда няма нито един ционистки гражданин, за бога! Това са хора като бедния старец Талбът, който си е загубил паспорта и сега го броите за американец.
— Ето още една причина нещата да бъдат обяснени.
— Ясно — каза Франклин, вече без да сдържа сарказма си. — Значи ще съберете пасажерите и ще им обясните как те всъщност са ционистки войници и затова ще ги убиете.
— Не, мистър Хюс, не ме разбрахте. Аз няма да им обяснявам нищо. Те няма да пожелаят да ме чуят. Не, мистър Хюс, вие ще им обясните как стоят нещата.
— Аз? — Франклин не изпита безпокойство, а по-скоро решимост. — Дума да не става. Свършете си сами мръсната работа.
— Но вие сте добър оратор, мистър Хюс. Чух ви, макар и за кратко. Толкова успешно се справяте. Можете да ги запознаете с историческия аспект на проблема. Моят заместник-командир ще ви даде всякаква информация, от която се нуждаете.
— От никаква информация не се нуждая. Свършете си мръсната работа.
— Мистър Хюс, аз наистина не мога да водя преговори в две посоки едновременно. Девет и половина е. Имате трийсет минути да решите. В десет ще кажете, че отивате да работите върху лекцията си. Тогава ще прекарате два, ако се наложи и три часа с моя заместник, който ще ви осветли относно ситуацията. — Франклин клатеше глава, но арабинът продължаваше невъзмутимо. — После ще трябва да си подготвите лекцията до три часа. Предлагам тя да трае четирийсет и пет минути. Аз, разбира се, ще я слушам с най-голям интерес и внимание. И ако в три и четирийсет и пет съм доволен от вашето обяснение на нещата, в замяна на това ще признаем ирландското гражданство на младоженката. Казах каквото имам да казвам, ще чакам отговора ви в десет.
Когато се върна в каютата при шведите и японците, Франклин си спомни една телевизионна поредица по психология, която го поканиха да представи. Свалиха я от екран веднага след първото предаване, за което никой не съжали особено. Между другото в него се показваше един експеримент за отчитане на момента, в който себелюбието надделява над алтруизма. Формулирано така, това звучеше сносно, но Франклин бе отвратен от самия експеримент. Изследователите бяха избрали една наскоро родила маймуна и я бяха сложили в специална клетка. Малкото все още бозаеше и майката го гушкаше и галеше, вероятно не много по-различно, отколкото се отнасяха съпругите на изследователите към бебетата си. После врътнаха един ключ и металният под на клетката започна да се нагрява. Отначало маймуната обезпокоено взе да подскача наоколо, после запищя, после се опита да се задържа на един крак, като през всичкото време стискаше маймунчето в лапите си. Подът се нажежаваше все повече и страданието на маймуната се усилваше. В един момент горещината стана непоносима и тя бе изправена пред избор, както се изразиха авторите на експеримента — алтруизъм или самосъхранение. Тя или трябваше да изтърпи жестоки мъки и вероятно да умре, за да спаси рожбата си, или да сложи малкото на пода и да стъпи върху него, за да спаси себе си. Във всички случаи досега, казаха изследователите, рано или късно себелюбието вземало връх над алтруизма.