Франклин бе погнусен от експеримента и се зарадва, че спряха предаването, след като трябваше да коментира подобни неща. Сега се почувства горе-долу като онази маймуна. Караха го да избира между две еднакво отблъскващи неща: да изостави приятелката си, запазвайки почтеността си, или да я спаси, като обясни на група невинни хора, че е редно да бъдат убити. А дали това щеше да избави от смърт Триша? Та той нямаше обещание дори за собственото си оцеляване; може би те двамата, прекласифицирани като ирландци, щяха просто да бъдат преместени в края на графика за убийствата, но не и да отпаднат от него. С кого щяха да започнат? С американците или с британците? Ако започнеха с американците, с колко щеше да се отложи смъртта на британците? Четиринайсет или шестнайсет американци — той брутално пресметна, че това прави седем-осем часа. Ако започнеха в четири и правителствата останеха непреклонни, към полунощ щяха да минат на британците. В каква последователност щяха да убиват? Първо мъжете? Произволно? По азбучен ред? Фамилията на Триш беше Мейтланд. Точно по средата на азбуката. Щеше ли да доживее изгрев-слънце?
Представи си как е стъпил върху тялото й, за да не изгорят краката му, и потръпна. Трябваше да изнесе лекцията. В това се състоеше разликата между маймуната и човека. В заключителния анализ на телевизионното предаване се казваше, че хората са способни на алтруизъм. Ето кое го отличаваше от маймуната. Разбира се, беше повече от вероятно след лекцията аудиторията да си направи точно обратното заключение — че той действа под напора на егоизма и спасява кожата си с гнусно раболепие. Но такъв беше проблемът с алтруизма, винаги имаше опасност да остане неразбран. Франклин обаче можеше да им обясни всичко по-късно. Ако имаше по-късно. Ако всички тях изобщо ги имаше.
Когато заместник-командирът пристигна, Франклин помоли отново да се види с водача. Възнамеряваше да поиска твърдо обещание, че той и Триша ще бъдат пощадени в замяна на лекцията. Но заместник-командирът бе дошъл само за отговор, а не да урежда нова среща. Франклин кимна унило. Открай време не го биваше в преговорите.
В два и четирийсет и пет го отведоха в каютата му и му позволиха да се измие. В три часа той влезе в лекционната зала, където го очакваше най-внимателната публика, пред която някога бе заставал. Наля си чаша от гарафата със застояла вода — никой не си бе направил труда да я смени. Съзря в погледите насреща си вълната на изтощението, прилива на паника. Само след един ден мъжете изглеждаха почти брадясали, а жените с омачкани дрехи. Вече преставаха да приличат на себе си или поне на онези хора, с които Франклин бе прекарал десет дни. Може би това ги правеше по-лесни за убиване.
Преди да си спечели доверие като автор, Франклин се бе специализирал в представянето на чужди идеи колкото се може по-убедително. Но досега не бе изпитвал такъв страх от никой сценарий; никой режисьор не му бе налагал подобни условия; никога не му бяха предлагали толкова странен хонорар. Когато все пак склони да се изправи пред хората, той бе убеден, че непременно ще намери начин да им подскаже, че действа по принуда. Щеше да измисли някакъв номер като с фалшивите минойски надписи; или пък щеше много да преиграва, да се преструва на толкова въодушевен от възложеното му дело, че всички безпогрешно да доловят иронията. Не, това нямаше да подейства. „Иронията — сподели с него веднъж един стар продуцент — може да бъде описана като онова, което хората не забелязват.“ А пасажерите, естествено, нямаше да са нащрек да я доловят при сегашните обстоятелства. Брифингът още повече затрудни нещата: заместник-командирът му даде точни указания и добави, че всяко отклонение от тях би означавало не само че мис Мейтланд ще си остане англичанка, но и че ирландският паспорт на Франклин ще престане да бъде валиден. Няма що, копелетата знаеха как да преговарят.
— Надявах се — започна той, — че следващия път, когато застана пред вас, ще продължа разказа си за Кносос. За жалост, както знаете, обстоятелствата се промениха. Ние имаме посетители. — Той млъкна и погледна към водача, който бе застанал пред двукрилата врата отсреща с по един арабин за охрана от двете му страни. — Нещата стоят другояче. Ние сме в чужди ръце. Съдбата ни… вече не зависи от нас. — Франклин се покашля. Началото не се получи добре. Отсега започваше да разводнява речта си с евфемизми. А единственото задължение, единственото интелектуално задължение, което имаше, бе да говори колкото се може по-директно. Франклин открито признаваше, че е шоумен и е готов да застане на главата си, пъхната в кофа с херинги, ако това би увеличило зрителите с няколко хиляди; но в него се бе наслоило едно чувство — смесица от възхищение и срам, — внушаващо му особено уважение към онези оратори, които бяха пълната му противоположност: те говореха тихо, с прости думи, без да жестикулират, и това им придаваше тежест. Макар да съзнаваше, че не може да бъде като тях, Франклин се опита да последва примера им.