Северните елени обаче си спомняше добре. Всичко започна от елените, които летяха във въздуха по Коледа. Тя беше от децата, които вярват на онова, дето им разправят, и щом казваха, че северните елени са хвъркати, значи беше така.
Май ги видя за пръв път на коледна картичка. Шест, осем, десет, впрегнати по двойки. Винаги си представяше, че всяка двойка са мъж и жена, щастливо семейство, като чифтовете животни от Ноевия ковчег. Така би било редно и някак естествено, нали? Но според татко й се познавало по рогата, че северните елени, теглещи шейната, са само мъжкари. Отначало тя просто бе разочарована, но по-късно взе да се ядосва все повече и повече. Дядо Коледа возен от изцяло мъжки впряг! Нищо чудно, помисли си тя. Законът за всеобщата гадост.
Но те летяха, това беше важното. Тя не вярваше, че Дядо Коледа се провира през комина и ти оставя подаръци до леглото, но бе убедена, че северните елени летят. Опитваха се да я разубедят, казваха й, че ако вярваш в това, си способен да повярваш и в най-големия абсурд. Но тогава тя беше вече на четиринайсет, късо подстригана, с инатлив нрав и винаги готов отговор за каквото и да било. Не, отсичаше, само ако вярваш, че елените летят, можеш да осъзнаеш, че всичко е възможно. Всичко.
Горе-долу на тази възраст посети зоопарка. Не можа да отлепи очи от рогата им. Бяха като копринени, сякаш облечени в някаква изящна материя от най-скъп магазин. Приличаха на клони в гора, където от векове не е стъпвал човешки крак: лъскави мъхнати клони с меки извивки. Представи си, че е на горист склон, облян в нежна светлина, с нападали жълъди, които се трошат под краката й. Да, да, и сигурно виждаш захарна къщичка в края на пътеката, подметна най-добрата й приятелка Сандра, когато й спомена за това. Не, помисли си тя, рогата се превръщат в клони, клоните в рога. Всички неща са свързани помежду си и, разбира се, че елените летят.
Веднъж по телевизията ги видя как се бият. Връхлитаха яростно един срещу друг, блъскаха се с наведени глави, преплитаха рога. Толкова ожесточено се сражаваха, че си обелиха кожата на рогата. Тя си мислеше, че отдолу има само суха кост и че рогата им приличат на зимни клони с оглозгана от гладните животни кора. Но не беше така. Нищо подобно. Те кървяха. Кожата беше охлузена и отдолу по костта течеше кръв. Рогата се белееха, опръскани в алено на фона на мекото зелено и кафяво на пейзажа, като тава кокали в месарницата. Ужасяваща гледка, помисли си тя, но не трябва да стискаме очи пред нея. Всички неща са свързани помежду си, дори онези, които не ни харесват, особено те.
След първата голяма авария тя не откъсваше очи от телевизора. Казаха, че всъщност аварията не била много сериозна, не като да е избухнала бомба например. Пък и беше далеч, в Русия, където нямали модерни електроцентрали като у нас, а дори да ги имали, стандартите за безопасност очевидно били много по-снижени, тъй че това не можело да се случи тук и нямало място за безпокойство, така де. Аварията дори можела да послужи за урок на руснаците. Да ги накара да се позамислят, преди да пуснат голямата бомба.
Хората намираха злополуката за интересна. Тя беше нещо по-значително от последните данни за безработицата или увеличената цена на пощенските услуги. Освен това повечето ужасии сполетяваха други човешки същества. Имаше отровен облак и всички проследяваха пътя му, сякаш наблюдаваха придвижването на твърде интересна зона с ниско налягане на метеорологичната карта. За известно време хората спряха да пият мляко и се интересуваха откъде е дошло месото, което купуват. Но скоро престанаха да се безпокоят и забравиха всичко това.
Първоначалният план бе да заровят елените на два метра дълбочина. Материалът във вестника не беше дълъг, няколко реда на страницата за вести от чужбина. Облакът бил минал над пасището на елените, отровата била паднала с дъжда, мъхът бил станал радиоактивен, елените опасли мъха и самите те станали радиоактивни. Какво ви разправях, помисли си тя, ето, всичко е навързано.
Хората не разбираха защо е толкова разстроена. Какви били тия сантименталности. В края на краищата не се прехранвала с еленско месо. Е, ако имала излишно съчувствие, защо не си го спестяла за човешките същества? Тя се опита да обясни, но не я биваше в обясненията и не я разбраха. Онези, които смятаха, че са я разбрали, казаха: Да, ясно, свързано е с детството ти и с глупавите романтични представи, които си имала като малка, но не може цял живот да храниш глупави романтични представи, трябва най-сетне да пораснеш, бъди реалистка, недей да плачеш, ако обичаш, или пък добре де, поплачи си, може пък да ти олекне. Не, не е това, упорстваше тя, изобщо не е това. После карикатуристите взеха да се гаврят с елените, които така сияели от радиоактивност, че Дядо Коледа вече не се нуждаел от светлини на шейната си, а Рудолф, еленът с червения нос, бил от Чернобил, та затова имал такива алени ноздри; но на нея подобни шеги не й се струваха смешни.