Вижте какво, обръщаше се тя към хората. Нивото на радиоактивността се измерва в единица, наречена бекерел. Когато стана злополуката, норвежкото правителство трябваше да реши какво е безопасното ниво на радиация в месото и то обяви цифрата 600 бекерела. На хората обаче не им се понрави идеята да ядат заразено месо и бизнесът на норвежките месари позападна, а еленовото изобщо не се купуваше, което съвсем не бе изненадващо. И ето какво направи правителството. Реши, че след като хората явно няма много често да ядат месо от северен елен, защото са наплашени, могат да бъдат поощрени да го ядат от време на време, защото било все едно дали ядеш рядко по-заразено месо, или непрестанно ядеш по-незаразено. Така че вдигнаха позволеното ниво до 6000 бекерела. Фокус-бокус препаратус. На единия ден е вредно да консумираш месо с 600 бекерела радиоактивност, а на другия десеторно по-високото ниво се оказва безвредно. Това, разбира се, важеше само за еленовото месо. В същото време все още официално се смяташе, че е опасно да се яде свинска пържола или агнешко бутче с 601 бекерела в него.
Една от телевизионните програми показа семейство лапландски фермери, донесли за изследване еленов труп. Беше точно след като нивото се вдигна десетократно. Служителят от съответното министерство, на земеделието или нещо подобно, накълца парченцата от вътрешностите на елена и направи рутинните проби. Скалата отчете 42 000 бекерела. 42 хиляди!
Първоначалният план бе да ги заровят на два метра под земята. Само че нищо не провокира гениалните идеи на хората по-добре от едно хубавичко бедствие. Да погребат елените? Не, така би изглеждало, сякаш има някакъв проблем, сякаш нещо наистина не е наред. Сигурно имаше по-полезен начин да се отърват от тях. Щом не можеш да храниш с месото им хората, тогава защо не животните? Умна идея… но кои животни? Очевидно не тези, които накрая се консумират от хората, трябва да вардим създание Номер Едно. Така че решиха да хранят с него норките. Страхотно хрумване! Норките не са особено симпатични, а и онези, които могат да си позволят палта от норки, вероятно няма да имат нищо против една мъничка доза радиоактивност върху себе си. Като пръска парфюм зад ухото например. Доста шик, наистина.
Повечето хора вече бяха спрели да обръщат внимание на думите й, но тя продължаваше да ги убеждава неуморно. Чуйте, повтаряше им, вместо да заровят елените в земята, сега бележат труповете със синя боя и хранят с тях норките. Мисля, че трябваше да ги заровят. Погребването винаги носи съответно чувство за вина. Гледайте какво направихме със северните елени, ще си кажат, докато копаят трапа. Или поне има шанс да си го кажат. Току-виж, се замислили. Защо винаги животните биват наказвани? Преструваме се, че ги харесваме, отглеждаме ги в домовете си и се разнежваме, като си помислим, че реагират като нас, но открай време ги наказваме, нали така? Убиваме ги, измъчваме ги и хвърляме своята вина върху тях.
След злополуката тя отказа да яде месо. Щом видеше овнешко печено или задушено телешко в чинията си, се сещаше за елените. Горките животни с обелени рога, разкървавени в битката. После си спомняше редицата от трупове, белязани със синя боя на гърба, увиснали на лъскави куки.
Ето защо, обясни тя, дошла тук. С други думи — на юг. Казаха й, че е глупава, че бяга от действителността и не е реалистка — щом така чувствала нещата, трябвало да остане и да се бори срещу тях. Но това я потиска много. Хората не чуваха доводите й. Да не говорим, че трябва да отидеш там, където според теб елените летят: това означаваше да си реалист. На север те вече не можеха да летят.
Чудя се какво ли е станало с Грег. Питам се дали не му се е случило нещо. Задавам си въпроса какво мисли за мен сега, когато е разбрал, че съм била права. Надявам се, че не ме мрази поради тази причина. Мъжете често намразват онези, които се оказват прави. Или може би той ще се престори, че нищо не се е случило; така ще се чувства убеден, че е прав. Ами да, не беше каквото ти си мислеше, беше просто комета, блеснала в небето, лятна буря или журналистическа измислица по телевизията. Тъпа крава.
Грег беше най-обикновен човек. Не че търсех нещо по-различно, когато го срещнах. Ходеше на работа, връщаше се у дома, мотаеше се, пиеше бира, излизаше с приятели и продължаваше да пие бира, понякога ме шамаросваше вечерта, след като вземеше заплата. Карахме я криво-ляво. Е, разбира се, поскарвахме се за Пол. Грег настояваше да го кастрираме, за да не е толкова агресивен и да престане да драска мебелите. Казвах му, че това няма да промени нищо, всички котки драскат мебелите, може би трябва да му вземем дървено трупче, за да си остри на него ноктите. Грег ме попита откъде съм сигурна, че това няма само да го поощри, все едно е позволение да унищожава всичко на воля. Ти не си наред, подметнах. Според него било научно доказано, че скопените котки не са толкова агресивни. Попитах не е ли обратното по-вероятно — ако ги осакатиш, да се разгневят и да буйстват. Той грабна голямата ножица — ами да проверим, по дяволите, вика. Аз се разпищях.