Така че щом разбрах какво се е случило, изобщо не чаках Грег да се върне у дома. Беше се запилял по кръчмите, наливаше се с бира и повтаряше как ония важни клечки все ще измъдрят нещо, а междувременно, „сладурче, що не дойдеш да седнеш в мен?“ Затова взех Пол, сложих го в кошницата му и хванах автобуса, натоварена с толкова консерви, колкото ми държаха ръцете, плюс няколко шишета вода. Не оставих бележка на Грег, защото нямаше какво да му кажа. Слязох на спирката при Хари Чан Авеню и се запътих към кея. И тогава познайте какво съзрях да се припича на покрива на една кола. Сънена, дружелюбна писанка на кафяви и жълти петна. Погалих я и тя измърка, гушнах я под мишница, двама-трима души се спряха да погледнат, но преди да успеят да кажат нещо, аз вече бях завила по Хърбърт Стрийт.
Грег щеше да се ядоса заради моторната лодка. Но той все пак притежаваше само една четвърт от нея, а и при положение, че те четиримата щяха да прекарат последните си дни в пиянство по баровете и сваляне на мадами заради мъжете в черни костюми, които според мен трябваше да бъдат кастрирани преди години, лодката нямаше да им потрябва, нали така? Напълних я с гориво и като потеглих, видях, че котката, която бях оставила където сварих, седеше върху кошницата на Пол и ме гледаше.
— Ти ще си Линда — казах й аз.
Тя обърна гръб на света и замина от едно място, наречено Докторския канал. От края на кея в Даруин, зад модерната сграда на Младежкия християнски съюз, криволичи път, който отвежда до изоставен пристан за лодки. Обширният горещ паркинг обикновено пустее, освен когато идват туристи да гледат как се хранят рибите. Нищо друго не се случва днес на Докторския канал. Всеки ден по време на прилива стотици, хиляди риби идват досами брега, за да ги нахранят.
Тя си помисли, че рибите са много доверчиви. Сигурно си мислеха, че огромните двукраки същества им дават храна от добро сърце. Може би така се бе започнало, но сега входът за възрастни беше две лири и половина, а за деца — лира и половина. Чудеше се защо туристите, които отсядаха в големите крайбрежни хотели, не намират това за необичайно. Но вече никой не го е еня накъде е тръгнал светът. За това, че живеем във време, когато децата трябва да си плащат, за да гледат как хранят рибите. В днешни дни дори рибите са експлоатирани, каза си тя. Експлоатирани, а и отравяни. Океанът се пълни е отрова. Рибите ще умрат.
Докторският канал беше пуст. Рядко някой отплаваше оттам; от години всички се бяха преместили на пристанището за яхти. Но все още имаше няколко лодки, изтеглени на скалите, сякаш захвърлени там. На една от тях, боядисана в розово и сиво, с прекършена мачта, отстрани пишеше: „Не се продава.“ Надписът винаги я разсмиваше. Грег и приятелите му държаха своята лодка зад тази, та да е по-надалеч от мястото за хранене на рибите. Скалите тук бяха осеяни с метални отпадъци — двигатели, нагреватели, клапи, тръби, всичките оранжево-кафяви от ръжда. При всяка нейна крачка наоколо се разлетяваха рояци оранжево-кафяви пеперуди, които се бяха настанили сред купчините старо желязо, служещо им за камуфлаж. Какво направихме с пеперудите, помисли си тя; вижте къде ги принудихме да живеят. Зарея поглед над недораслите мангрови дръвчета, плъзнали нагоре по брега, и се взря в морето, в редицата малки танкери, зад които на хоризонта се очертаваха ниските гърбици на островчета. Точно на това място тя загърби света.
Покрай остров Мелвил, през протока Дъндас, навътре в Арафурско море; сетне се остави на вятъра да я направлява. Струваше й се, че плават предимно на изток, но тя не следеше много внимателно посоката. Внимаваш накъде отиваш само когато искаш да се върнеш там, откъдето си тръгнал, а тя знаеше, че това е невъзможно.
Не беше очаквала гъбовидни облаци на хоризонта. Разбираше, че няма да е като на кино. Понякога слънцето помръкваше, понякога долиташе далечен тътен. Тези неща можеха да не значат нищо за тук; но някъде се бе случило нещо, а останалото го вършеха ветровете, които обикаляха планетата. Вечер тя спускаше платната и се пъхаше в малката каюта, оставяйки палубата на Пол и Линда. Отначало Пол бе настървен да се бие с новодошлата — вечните борби за територия. Но след ден-два котките свикнаха една с друга.
Стори й се, че е изгоряла. Цял ден стоеше на жаркото слънце, от което се пазеше само с една стара бейзболна шапка на Грег. Той имаше цяла колекция от изчанчени шапки с тъпи надписи. Тази беше червена с бели букви, реклама на някакъв ресторант. „Който не работи, не трябва да яде в «Би Джийс»“. Някакъв приятел от пиянската компания на Грег му я беше подарил за един рожден ден и на него така и не му омръзна тази шега. Седи в лодката с кутия бира в ръка и шапката на главата и по някое време почва да се киска. После прихва гръмогласно и когато всички се вторачат в него, се провиква: „Който не работи, не трябва да яде в «Би Джийс».“ Смееше се до припадък на тази глупост. Тя мразеше шапката, но сега й вършеше работа. Беше си забравила цинковия крем и цялата козметика.