Съзнаваше какво прави. Разбираше, че може да не излезе нищо от това, което Грег би нарекъл една „авантюрка“. Всички нейни планове, особено ако не го включваха, за него бяха „твойта авантюрка“. Тя не си въобразяваше, че ще попадне на някой девствен остров, където хвърлиш ли бобено зърно през рамо, пониква цяла леха с полюшващи се насреща ти шушулки. Не очакваше и коралов риф, нито пясъчен плаж като на рекламна брошура, нито дружелюбно кимаща палма. Не си предствяше, че след седмица-две при нея ще доплава някой красавец с две кучета в ладията; или момиче с две пиленца; или някой селянин с две прасета и тъй нататък. Нямаше кой знае какви очаквания. Просто си мислеше, че трябва да опита, все едно какво ще излезе. Това беше неин дълг. Човек не се измъква от дълга си току-тъй.
Не мога да си обясня какво беше това през нощта. Вече се събуждах или може би още сънувах, но чувах котките, кълна се. По-скоро мяученето на разгонена котка, която търси котарак. Не че Линда трябваше да го търси надалеко. Когато се разсъних напълно, се чуваше само как вълните се плискат в корпуса на лодката. Видях ги застанали на лунната светлина — седят самодоволно на задни лапи и ме гледат в очите. Също като момченце и момиченце, дъщеричка с другарче, щастливи, че не са били заварени от мама, докато се милват. Разгонената котка писка като бебе, нали? Това би трябвало да означава нещо.
Не броя дните. Няма смисъл. Няма повече да измерваме нещата в дни. Работни дни, уикенди, празници — така изчисляват живота мъжете в сиви костюми. Ала ние трябва да се завърнем към някой по-древен цикъл, като начало към изгрева и залеза, а после ще дойде ред и на луната, и на сезоните, и на метеорологичното време — новото, ужасно време, в което ще трябва да живеем. Как измерват дните племената в джунглата? Не е съвсем късно да се поучим от тях. Тези хора знаят как да съжителстват с природата. Те не биха кастрирали своите котки. Може да ги обожествяват или пък напротив, дори да ги ядат, но няма да седнат да ги скопяват.
Хапвам нещо колкото да преживявам. Няма да изчислявам докога мога да остана в открито море и после да разделя запасите на четирийсет и осем дажби, да речем. Това е старият метод на мислене, онзи, който ни доведе дотук. Ям колкото да не умра, и толкова. Е, ловя риба, то се знае. Сигурна съм, че не е отровна. Но ако хвана нещо, не мога да не го дам на Пол и Линда. Аз още карам на консерви, но котките загладиха косъм.
Трябва да съм по-внимателна. Изглежда, съм слънчасала. Когато дойдох в съзнание, лежах по гръб на палубата, а котките ми ближеха лицето. Изгарях от жажда и жега. Май прекалявам с консервите. Следващия път щом хвана риба, най-добре сама да я изям, ако ще да ме намразят.
Чудя се какво ли прави Грег. И дали изобщо прави нещо. Виждам го с бира в ръка, смее се и ме сочи. „Който не работи, не трябва да яде в «Би Джийс»“, провиква се той. Чете надписа на шапката ми, вторачен в мен. На коленете му седи девойче. Животът ми с Грег сега ми се струва толкова далечен, колкото и животът ми на север.
Онзи ден съзрях хвърчаща риба. Абсолютно съм сигурна! Няма да си я измисля, я! Много се зарадвах. Рибите могат да летят, също като хвъркатите елени.
Здравата ме втресе. Успях да наловя риба и дори да я сготвя. Големи неприятности си имам с Пол и Линда. Мъчат ме лоши сънища, много лоши. Все още се движим горе-долу на изток, поне така си мисля.
Сигурна съм, че не съм самичка. Искам да кажа, че навсякъде по света трябва да има хора като мен. Не може да съм единствена, сама в една лодка с две котки, а всички останали да стоят на сушата и да крещят „крава тъпа“. Обзалагам се, че има стотици, хиляди лодки с хора и животни, които правят каквото правя аз. Някога са крещели: „Напуснете корабите.“ Сега призивът е: „Напуснете земята.“ Навсякъде дебнат опасности, но на сушата са повече. Едно време всички сме изпълзели от морето, нали така? Може би е било грешка. Сега се завръщаме при него.
Представям си, че всички хора правят каквото правя аз и това ме обнадеждава. Трябва да е някакъв инстинкт в човешкия род, нали така? При заплаха се разпръснете. Не само за да избегнем опасността, но и за да увеличим шансовете за оцеляването на човешкия род. Ако се разпръснем по цялото земно кълбо, отровата няма да успее да унищожи всички ни. Дори да изстрелят всичката си отрова, все има някакъв шанс.