Аз съм луда. Трябваше да забременея, преди да замина. Разбира се, че трябваше. Как не разбрах, че това е отговорът. След всички онези шеги на Грег, че бил просто оплодител, не съзрях очевидното. Ето за какво ми трябваше той. Заради това го срещнах. Тази страна на нещата сега ми изглежда нелепа. Гумички, тубички за изстискване, хапчета за гълтане. Край вече на всичко това. Отново ще се оставим в ръцете на природата.
Чудя се къде ли е Грег. Има ли го Грег? Може да е умрял. Винаги съм се питала какво значи изразът „естествен подбор“. Всеки, който ни погледнеше, би си помислил, че Грег има повече шансове да оцелее: по-едър е, по-силен, по-практичен, поне от днешна гледна точка, по-консервативен, по-безгрижен. Аз вечно се тревожа. Никога не съм хващала чук или тесла и не ме бива да се оправям сама. Но аз съм тази, която ще оцелее или поне имам такъв шанс. Оцеляването на Тревожните — това ли е смисълът? Хората като Грег ще изчезнат като динозаврите. Само онези, които виждат какво се случва, ще оцелеят, сигурно такъв е законът. Обзалагам се, че е имало животни, които са предусетили настъпването на Ледниковия период и са предприели някакво дълго и опасно пътуване, за да открият по-безопасен и по-топъл климат. И, бас държа, че динозаврите са ги мислили за невротици, отдавали са страховете им на предменструалното напрежение, наричали са ги тъпи крави. Чудя се дали северните елени са разбрали какво ще се случи с тях. Мислите ли, че изобщо са го предусетили?
Не съм разбирала нещата. Не съм правела връзка между тях. Чуйте ги само, те и техните връзки. Случило се е това, казват, вследствие на което се е случило онова. Тук се е разразила битка, там е избухнала война, еди-кой си крал е бил детрониран, прочути мъже — все тия прочути мъже, писна ми от прочути мъже — са подтикнали събитията в тази посока. Може би съм стояла твърде дълго на слънце, но не схващам техните връзки. Гледам историята на света, чийто наближаващ край те, изглежда, не осъзнават, и не виждам това, което виждат. Съзирам единствено старите зависимости, онези, на които вече не обръщаме внимание, защото така по-лесно можем да тровим елените, да ги бележим с боя по гърбовете и да храним с тях норките. Кой позволи да се случи това? Кои прочути мъже ще си припишат тази заслуга?
Ама че смешно. Чуйте този сън. Бях си в леглото и не можех да помръдна. Предметите бяха някак размазани. Не знаех къде съм. Имаше един мъж. Не си спомням как изглеждаше — просто мъж. Той ме попита:
— Как се чувстваш?
— Добре съм — отвърнах аз.
— Наистина ли си добре?
— Разбира се. Защо да не съм?
Той не отговори, само кимна и като че погледът му зашари нагоре-надолу по тялото ми, което, естествено, беше под завивките. После попита:
— Не ти ли се ще?
— Какво да ми се ще?
— Знаеш за какво говоря.
— Извинявайте — казах (странно как в сънищата си човек маниерничи, докато в реалния живот не е така). — Извинявайте, но наистина нямам ни най-малка представа за какво намеквате.
— Нападаш мъже.
— Нима? И с каква цел, заради портфейлите им ли?
— Не. Изглежда, заради секс.
Разсмях се. Мъжът се намръщи; спомням си свиването на веждите, макар останалата част от лицето му да ми се губи.
— Това наистина е твърде прозрачно — казах аз с ледената физиономия на героиня от стар филм. Известно време продължих да се смея. Знаете го този момент, като разкъсване на облак, когато в съня си осъзнаваш, че сънуваш. Той пак се намръщи. — Лишен сте от загадъчност — казах.
Това не му хареса и той изчезна.
Събудих се с усмивка. Мислейки за Грег и за котките, за това дали е трябвало да забременея и че съм имала сексуални фантазии. Умът може да е много откровен, нали? Кое го е накарало да сметне, че може да остане безнаказан?
Докато се отправяме накъдето се отправяме, в главата ми не престава да се върти онова стихче:
А после какво? Винаги ги съчиняват така, че да звучат съвсем просто. Имена, дати, постижения. Аз мразя датите. Датите са тирани, датите са всезнайковци.
Винаги беше чувствала увереност, че ще стигне до острова. Спеше, когато вятърът я отвя до него. Наложи се само да се промуши през две тесни скали и да изтегли лодката на каменистия бряг. Нямаше идеална пясъчна ивица, очакваща отпечатъка на босия туристически крак, нито коралов вълнолом, нито поне дружелюбно кимаща палма. Почувства се облекчена и признателна за това. По-добре, че пясъкът беше скала, пищната джунгла — тръни, плодородната земя — пепелище. Прекалената красота и тучната зеленина можеха да я накарат да забрави за останалата част от планетата.