Пол скочи на брега, но Линда изчака да я пренесат. Да, помисли си тя, време беше да намерим земя. Реши първоначално да спи на моторницата. Предполага се, че щом пристигнеш на такова място, започваш да строши колиба, но това й се стори глупаво. Островът можеше да се окаже неподходящ.
Надаваше се, че пристигането на острова ще прекрати кошмарите.
Беше много горещо. Ще речеш, че има парно, каза си тя. Не се усещаше никакъв полъх, ни най-малка промяна във времето. Грижеше се за Пол и Линда. Те й бяха утеха.
Зачуди се дали кошмарите не се дължат на спането в лодката, на това, че цяла нощ лежиш затворена на тясно, след като цял ден си имала свободата да се разхождаш наоколо. Помисли си, че може би умът й протестира, молейки да излезе на свобода. Тъй че тя си направи малък заслон над ивицата, до която стигаше приливът, и започна да нощува там.
Промяна не настъпи.
С кожата й ставаше нещо ужасно.
Кошмарите се задълбочиха. Реши, че това е нормално, доколкото още можеше да използва думата нормално. Очакваше се да има кошмари при нейното състояние. Тя беше отровена. Не знаеше обаче доколко страшна е отровата. В сънищата й мъжете винаги бяха любезни, дори галантни. По това разбра, че не бива да им се доверява: те бяха изкусители. Умът раждаше свои собствени аргументи против реалността, против себе си и това, което знае. Очевидно в основата на всичко имаше някаква химия, например антитела или каквото е там. Умът й изпадаше в шок от онова, което се случва, и произвеждаше свои собствени доводи, за да отхвърля действителността. Тя трябваше да очаква подобна реакция.
Ще ви дам един пример. Аз съм доста лукава в своите кошмари. Когато мъжете се появят, преструвам се, че не съм изненадана. Държа се така, все едно е нормално да са там. Не се оставям да ми играят номера. Снощи проведохме следния разговор. Както щете го разбирайте.
— Защо нося бели ръкавици? — попитах аз.
— Мислиш, че това са ръкавици?
— А ти какво мислиш?
— Наложи се да ти включим система.
— Това не означава, че трябва да нося бели ръкавици, сякаш съм на опера.
— Това не са ръкавици. Бинтове са.
— Нали каза, че сте ми включили система.
— Именно. Бинтовете са за закрепване на иглата.
— Не мога да си движа пръстите.
— Това е нормално.
— Нормално ли? — попитах. — Кое е нормално в днешни дни? — Той не намери отговор на този въпрос, тъй че аз продължих: — На коя ръка сте ми включили системата?
— На лявата. И сама можеш да видиш.
— Тогава защо е бинтована и дясната?
Наложи му се дълго да мисли върху това. Най-сетне каза:
— Защото се опитваше да махнеш иглата със свободната си ръка.
— А защо искам да я махна?
— Смятам, че само ти можеш да ни кажеш.
Поклатих глава. Той си тръгна сразен. Не му останах длъжна, така де. На следващата нощ пак ги приех. Умът ми очевидно смяташе, че съм отпратила този изкусител твърде лесно, така че произведе друг, който постоянно повтаряше името ми.
— Как си тази вечер, Кет?
— Смятах, че винаги питаш как сме. Ако, разбира се, си този, за когото се представяш.
— Защо да питам как сме, Кет? Аз знам как съм. Питах за теб.
— Как сме? — казах саркастично. — Ние в зоопарка сме добре, много благодаря.
— За какъв зоопарк говориш?
— За решетките, глупчо. — Не смятах всъщност, че това е зоопарк; исках да разбера за какво го мислят те. Невинаги е лесно да се бориш с ума си.
— Решетките ли? О, това са пречките на леглото ти.
— Леглото ми ли? Извинявай, но това значи не е детско кошче и аз не съм бебе?
— Това е специално легло. Виж. — Той врътна някакъв райбер, откачи горния край на едната решетка и я пусна надолу, така че вече не я виждах. После пак я вдигна и я закрепи с райбера.