— Заминавай си — изкрещях аз. — Махай се, махай се!
— Разбира се.
И той изчезна. Беше много непочтено да ми излиза с този номер за косата — една лъжа, толкова близка до истината. Защото аз наистина постоянно си пипам косата. Е, нищо чудно, нали?
Все пак като му казах да се маха, той си отиде, което е добър знак. Чувствам, че овладявам нещата, започвам да контролирам кошмарите си. Това е просто един цикъл, през който преминавам. Ще се радвам, когато свърши. Следващият може да е и по-лош, разбира се, но поне ще е различен. Ще ми се да знам доколко съм отровена. Достатъчно ли, за да ме дамгосат със синя боя по гърба и да нахранят с мен норките?
Умът й зацикли и тя усети, че се повтаря. Всичко бе свързано, оръжията и кошмарите. Ето защо трябваше да прекъснат цикъла. Отново да опростят нещата. Да започнат отначало. Казват, че не можеш да върнеш назад стрелките на часовника, но истината е, че можеш. Бъдещето беше в миналото.
Искаше й се да сложи край на мъжете и техните изкушения. Мислеше, че ще изчезнат, когато стигне до острова. Мислеше, че ще изчезнат, когато спря да спи в лодката. Но те станаха още по-настойчиви и по-коварни. Нощем се боеше да заспи заради кошмарите; ала толкова много се нуждаеше от отдих, че всяка сутрин се събуждаше все по-късно. Монотонната жега продължаваше, задушлива жега, все едно си обграден с радиатори в спарена канцелария. Щеше ли да има край? Може би сезоните се бяха скапали от това, което се бе случило, или поне бяха намалели от четири на два — онази особена зима, за която ги предупредиха, и това непоносимо лято. Може би светът трябваше да си заслужи завръщането на пролетта и есента с добро поведение в продължение на векове.
Не знам кой от мъжете беше. Започнах да стискам очи. Това е по-трудно, отколкото си мислите. Ако вече си затворил очи и си заспал, опитай се да ги затвориш отново, за да не допуснеш кошмара. Не е лесно. Но ако се науча да го правя, може би ще се науча и да си запушвам ушите с длани. Това ще ми помогне.
— Как се чувстваш тази сутрин?
— Защо ме питаш за сутринта? Ти винаги идваш нощем. — Виждате ли как не им позволявам да се измъкват току-тъй?
— Щом така казваш…
— Какво значи: щом така казвам?
— Ти командваш.
Правилно, аз съм началникът. Трябва да командваш ума си, иначе ще ти скрои номер. Нали тъкмо това предизвика опасността, на която сме изложени сега. Дръж ума си под контрол. Така че казах:
— Махай се!
— Все това повтаряш.
— Добре де, щом аз командвам, имам правото да го повтарям, нали?
— Ще трябва някой ден да поговорим за това.
— Ден ли? Ето, отново! — Останах със затворени очи. — И какво е това това все пак? — Помислих си, че още го преследвам, което можеше да е тактическа грешка.
— Това ли? Ооо, всичко… Как си се озовала в това положение, как ще ти помогнем да излезеш от него.
— Знаеш ли, ти наистина си много невеж.
Все едно нищо не казах. Мразя, когато се преструват, че не са чули онова, с което са безсилни да се справят.
— И за Грег — каза той, рязко сменяйки темата. — За чувството ти на вина, за бягството, такива неща.
— Грег жив ли е? — Кошмарът беше толкова реален, та реших, че мъжът може да знае отговора.
— Грег ли? Да. Грег е добре. Но си мислехме, че няма да е от полза…
— Защо трябва да изпитвам вина? Не се чувствам гузна, че взех лодката. Той искаше само да пие бира и да кръшка с момичета. Не му беше нужна лодка за тия неща.
— Смятам, че лодката има несъществено значение в случая.
— Как така несъществено? Без лодката нямаше да съм тук.
— Искам да кажа, че се разтоварваш, трупайки много неща на нея. За да не мислиш какво се е случило преди. Минава ли ти през ум, че може би правиш тъкмо това?
— Откъде мога да знам? Нали ти минаваш за експерт. — Беше много саркастично от моя страна, знам, но не успях да се въздържа. Бях му ядосана. Сякаш аз игнорирах онова, което се бе случило, преди да взема лодката. В крайна сметка аз бях една от малцината, които забелязват нещата. Останалата част от света се държеше като Грег.
— Е, мисля, че отбелязваме известен напредък.
— Махай се.
Знаех си, че пак ще дойде. В известен смисъл едва ли не го чаках да се върне. Просто за да приключа с него веднъж завинаги. А и трябва да си призная, че той ме заинтригува. Искам да кажа, наясно съм какво точно се случи, малко или много защо, малко или много как. Но исках да разбера доколко умно ще е неговото — всъщност моето де — обяснение.