— Значи мислиш, че си готова да говориш за Грег?
— За Грег ли? Какво общо има това с Грег?
— Ами според нас, но бихме искали ти да го потвърдиш, твоята раздяла с Грег има много общо със сегашните ти… проблеми.
— Ти наистина си много невеж. — Харесваше ми да изричам това.
— Помогни ми тогава да изцеря невежеството си, Кет. Изясни ми някои работи. Кога за пръв път забеляза, че нещата с Грег тръгват на зле?
— Грег, Грег. Ей богу, преживяваме ядрена война, а ти искаш да говорим единствено за Грег.
— Да, вярно, войната. Но си помислих, че е най-добре да караме едно по едно.
— И Грег се оказва по-важен от войната, така ли? Странна система на приоритети имаш, няма що. Може би Грег е предизвикал войната. Знаеш ли, че той има бейзболна шапка, на която пише: „Прави война, а не любов“? Вероятно докато си е седял и се е наливал с бира, е натиснал копчето от нямане какво да прави.
— Интересен подход. Мисля, че можем да отбележим напредък. — Не реагирах. Той продължи: — Прави ли ще сме, ако приемем, че живеейки с Грег, ти в известен смисъл си сложила всичките си яйца в една кошница? Решила си, да речем, че той е последният ти шанс. Може би си му възлагала прекалено много надежди, а?
До гуша ми дойде от всичко това.
— Казвам се Кетлин Ферис. — Обръщах се по-скоро към себе си, отколкото към някой друг. — На трийсет и осем години съм. Напуснах севера и дойдох на юг, защото виждах какво се случва. Но войната продължи да ме преследва. Така или иначе, тя избухна. Качих се на лодката и се оставих на ветровете да ме носят. Взех със себе си две котки, Пол и Линда. Открих този остров. Живея тук. Не зная какво ще ми се случи, но зная, че онези от нас, които се вълнуват за съдбата на планетата, са длъжни да продължат да живеят. — Като млъкнах, открих, че без да се усетя, съм заплакала. Сълзите капеха по бузите ми и се стичаха в ушите ми. Не чувах, не виждах. Струваше ми се, че плувам и се давя.
Накрая, много тихичко — или може би просто ушите ми бяха пълни с вода, — мъжът каза:
— Да, мислехме си, че може би виждаш такива неща.
— Брулиха ме свирепи ветрове. Кожата ми се бели. Вечно съм жадна. Не зная колко е сериозно, но зная, че трябва да продължа. Дори да е само заради котките. Може да съм им нужна.
— Да.
— Какво значи това „Да“?
— Ами психосоматичните симптоми могат да са много убедителни.
— Не можеш ли да го проумееш, по дяволите? Води се ядрена война.
— Хмм — изсумтя мъжът. Беше умишлено предизвикателен.
— Добре — отвърнах аз. — Готова съм да изслушам и твоята версия. Чувствам, че искаш да ми я кажеш.
— Е, ние смятаме, че нещата тръгват от раздялата ти с Грег. И от връзката ти с него, разбира се. От собственическото отношение, от насилието. Но това, че сте се разделили…
Макар че бях имала намерение да го разигравам, не се сдържах и го прекъснах.
— Всъщност не сме се разделили. Просто му взех лодката, щом войната избухна.
— Да, разбира се. Но нещата между вас… нали не твърдиш, че вървяха гладко?
— Не по-зле, отколкото ако бях с някой друг мъж. Той, Грег, е просто един най-обикновен човек. Поне е нормален.
— Именно.
— Какво значи „именно“?
— Ами прегледахме досието ти на север, нали разбираш. И наистина има някаква зависимост. Склонна си да слагаш всичките си яйца в една кошница. И се ориентираш към един и същи тип мъже. А това винаги е малко опасно, нали? — След като не отговорих, той продължи: — Наричаме го устойчив синдром на жертвата. УСЖ.
Реших и на това да не обръщам внимание. Първо на първо, не знаех за какво говори. Пък и не бе изключено да си съчинява някаква история.
— В живота ти има много отрицание, нали? Ти… отричаш много неща.
— О, не, не ги отричам — възпротивих се аз. Беше направо смехотворно. Реших да го изхвърля навън. — Да не би да ми казваш… да не би да ми казваш, че няма война?
— Именно. Вярно, че беше много напечено. Имаше изгледи да избухне. Но измъдриха нещо.
— Те измъдриха нещо! — изкрещях саркастично, защото това изявление доказваше всичко. Умът ми бе запечатал думите на Грег, които тогава ми се сториха толкова самонадеяни. Доставяше ми удоволствие да крещя, исках да изкрещя и други неща, което и направих. — „Който не работи, не трябва да яде в «Би Джийс»“ — провикнах се. Тържествувах, но мъжът, изглежда, не разбираше чувствата ми и ме хвана над лакътя, сякаш се нуждаех от утеха.