— Да, наистина измъдриха нещо. До война така и не се стигна.
— Ясно — казах все така победоносно. — И аз, разбира се, не съм на острова, така ли?
— Не си.
— Той е плод на въображението ми.
— Да.
— И, естествено, лодката не съществува.
— Съществува, ти се качи на нея.
— Но на борда й нямаше котки.
— Имаше, когато те откриха, с теб имаше две котки. Бяха страшно мършави. Едва оживяха.
Беше подло от негова страна да не ми противоречи за всичко. Подло, но предвидимо. Реших да сменя тактиката. Ще се правя на изненадана и леко развълнувана.
— Не разбирам — казах и се пресегнах да го хвана за ръката. — След като е нямало война, защо съм била в лодката?
— Заради Грег — каза той едва ли не със злорадство, сякаш най-сетне съм си признала нещо. — Бягаше от него. Оказва се, че хората, страдащи от устойчивия синдром на жертвата, често изпитват силно чувство на вина, когато в края на краищата все пак решат да побегнат. И тъкмо тогава дойдоха лошите новини от север. Те ти послужиха за оправдание. Ти екстериоризираше нещата, пренасяше своята обърканост и тревожност върху света. Това е нормално — добави той покровителствено, макар да бе очевидно, че не мисли така. — Напълно нормално е.
— Аз не съм единствената жертва наоколо — отвърнах аз. — Целият свят е в това положение, и то непрекъснато.
— Разбира се. — Съгласи се, без всъщност да ме слуша.
— Казаха, че щяло да има война. Казаха дори, че вече е започнала.
— Те непрестанно го говорят. Но сега нещата са се уредили.
— Ти така твърдиш. Добре де. И къде според твоята версия — натъртих на думата „версия“ — са ме намерили?
— На стотина мили източно от Даруин. Въртяла си се на място.
— Въртяла съм се на място — повторих аз. — Тъкмо това прави и светът. — Първо ми казва, че проектирам себе си върху света, после ми казва, че върша същото, което, както всички знаем, светът върши постоянно. Не беше особено интелигентно.
— А как ще обясниш окапването на косата ми?
— Боя се, че сама си я скубеш.
— А лющенето на кожата ми?
— Трудни времена преживя, силен стрес. Не е нещо необичайно. Ще ти мине.
— А как ще обясниш това, че си спомням съвсем ясно всичко, което се случи, откакто съобщиха за избухналата война на север до идването ми на острова.
— Ами научният термин е „фабулиране“. Съчиняваш си история, съдържаща фактите, с които не си наясно или не можеш да приемеш. Запазваш няколко реални факта и измисляш нова история около тях. Особено в случаи на двоен стрес.
— Което значи…
— Жесток стрес в личния живот, съчетан с политическа криза във външния свят. Щом нещата на север се влошат, пациентите ни винаги се увеличават.
— Сега остава да ми кажеш, че е имало десетки побъркани, които обикалят морето, въртейки се на място.
— Да, няколко. Четирима-петима души. Но повечето пациенти не стигнаха чак до плаване с лодка. — По тона му си личеше, че решителността ми му е направила силно впечатление.
— И колко… пациенти общо имахте този път?
— Няколко десетки.
— Е, възхищавам се на фабулирането ти — казах аз, пробутвайки му обратно научния термин. Поставих го на мястото му. — Мисля, че се справи чудесно. Най-сериозно. — Сам се беше издал, разбира се. Запазваш няколко реални факта и измисляш нова история около тях — точно каквото направи.
— Радвам се, че отбелязваме някакъв напредък, Кет.
— Махай се и измъдри нещо — казах аз. — Между другото, има ли някакви новини за северните елени?
— Какви новини желаеше да чуеш ти?
— Добри новини! — изкрещях. — Добри новини!
— Ще видя какво мога да направя по този въпрос.
Почувства се уморена, когато кошмарът я напусна; уморена, но победителка. Беше успяла да изкопчи от този изкусител най-лошото, което имаше да й каже. Сега тя щеше да е в безопасност. Той, естествено, направи един куп груби грешки. Радвам се, че отбелязваме някакъв напредък: ето това изобщо не биваше да го изрича. Никой не обича да бъде покровителстван от собствения си ум. Това, което най-вече го издаде, беше забележката му за измършавелите котки. Та това беше най-забележителното нещо от пътуването й, когато котките загладиха косъм, защото с удоволствие похапваха рибата, която тя ловеше.