Стигна до решението повече да не разговаря с тези мъже. Не можеше да ги спре да идват — беше сигурна, че ще я навестяват нощи наред, — но тя дума нямаше да обели. Беше се научила да си стиска очите по време на кошмарите; сега щеше да се научи да си запушва ушите и устата. Никакви изкушения. Нямаше да им се даде.
Ако трябваше да умре, какво пък толкова. Изглежда, се бяха натъкнали на много лоши ветрове; колко лоши, наистина, това щеше да разбере, когато се съвземе или когато умре. Притесняваше се за котките, но вярваше, че те ще могат да се грижат сами за себе си. Щяха да се върнат назад към природата. Вече го бяха сторили. Когато храната в лодката се свърши, те се заеха да ловуват. Или по-точно Пол се зае с това: Линда беше много натежала за подобно нещо. Пол й носеше дребни животинки, разни плъхове и мишки. Като го гледаше, Кет се просълзяваше.
Цялата работа беше, че умът й се страхуваше от собствената си смърт, ето това реши тя най-накрая. Когато кожата й се възпали и косата й взе да окапва, умът й се опита да измисли алтернативно обяснение. Сега тя дори знаеше научния термин за това: фабулиране. Къде го беше срещнала? Май го беше прочела в някое списание. Фабулиране. Запазваш няколко реални факта и измисляш нова история около тях.
Спомни си един разговор, който бе провела предишната нощ. Мъжът от съня й каза, че отричала много неща в живота си. „Нали така?“ — попита той, а тя му отговори: „О, не, аз не отричам нещата.“ Забавно беше да погледне в миналото си; а освен забавно, беше и сериозно. Не биваше да се самозалъгва. Както правеше Грег, както правеха повечето хора. Трябва да видим нещата такива, каквито са; не можем повече да разчитаме на фабулирането. Само така ще оцелеем.
На следващия ден Кет Ферис се събуди на един малък, обрасъл с храсталаци остров в пролива Торес и видя, че Линда е родила. Пет шарени котенца, сгушени едно в друго, безпомощни и слепички, но иначе без дефекти. Цялото й същество се изпълни с обич! Майката, разбира се, нямаше да й позволи да погали котенцата, но нищо, това си беше нормално. Обзе я такова щастие! Такава надежда!
5.
Корабокрушението
I
Започна се с една поличба.
Бяха заобиколили нос Финистер и плаваха на юг с попътен вятър, когато стадо делфини обкръжи фрегатата. Хората на борда се скупчиха на кърмата и по парапетите на палубите, удивени от умението им да се надбягват с кораб, който бодро напредва с девет-десет възела в час. Докато се любуваха на играта им, отекна вик. Някакъв юнга бе паднал през един от предните портици на бакборда. Подадоха оръдеен сигнал за бедствие, хвърлиха спасителен сал и фрегатата прекрати своя ход. Тези маневри обаче бяха извършени мудно, тъй че когато най-сетне спуснаха лодка с трима гребци, бе вече напразно. Не успяха да открият сала, камо ли момчето. То беше едва петнайсетгодишно и онези, които го познаваха, твърдяха, че е добър плувец; предположиха, че сигурно е доплувало до сала. Но дори и така, то несъмнено бе издъхнало на него след най-жестоки страдания.
Експедицията до Сенегал се състоеше от четири плавателни съда: фрегата, корвета, флейт и бригантина. Потеглиха от остров Екс на 17 юни 1816 г., общо 365 души пътници и екипаж. Сега продължаваха на юг с един човек по-малко. От Тенерифе натовариха провизии — скъпи вина, портокали, лимони, индийски смокини и всякакви зеленчуци. Тук им направиха впечатление разпуснатите нрави на местните люде: застанали пред вратите, островитянките от Санта Крус подканяха французите да влязат, уверени, че ревността на съпрузите им ще бъде излекувана от монасите на Инквизицията, които осъждаха тази брачна мания като заслепяващ дар от Сатаната. Склонните към размишления отдадоха това поведение на южното слънце, чиято жарка мощ, както се знае, стопява задръжките, присъщи на природата и морала.
От Тенерифе потеглиха на юг-югозапад. Силните ветрове и слабите навигационни умения разпръснаха флотилията. Останала сама, фрегатата прекоси Тропика на рака и мина покрай нос Барбас. Движеше се близо до брега, понякога на не повече от половин топовен хвърлей разстояние. Морето бе осеяно със скали и при отлив бригантините отбягваха тези места. Тъкмо заобиколиха нос Бланк — или поне така си мислеха, — и ето че попаднаха в плитчини. Хвърляха лота на всеки половин час. На разсъмване мосю Моде, мичманът на вахта, направи нужните изчисления върху един кокоши кафез и заключи, че се намират досами Аргуиновия риф. Никой не обърна внимание на предупреждението му. И все пак дори неопитните мореплаватели успяха да забележат, че водата е променила цвета си; наоколо се стелеха водорасли, гъмжеше от риба. В тия спокойни води под ясното небе имаше опасност да заседнат. Лотът отчете осемнайсет клафтера, а скоро след това само шест. Обръщайки се срещу вятъра, фрегатата почти веднага се разтресе, после втори път, трети, сетне просто спря. Лотът показа дълбочина от пет метра и шейсет сантиметра.