По време на първия бунт един матрос на име Доминик, който се бе присъединил към метежниците, бе запокитен в морето. Като чу жалните викове на коварния си подчинен, боцманът скочи във водата, сграбчи изменника за перчема и успя да го завлече на сала. На главата на Доминик зееше рана от саблен удар. Превързаха го в мрака и клетникът се върна към живота. Но едва съвзел се, този кръгъл неблагодарник пак се присъедини към бунтовниците, които се надигнаха повторно. Този път матросът срещна по-зла участ и далеч по-малко съчувствие; и загина същата нощ.
Оцелелите нещастници взеха да изпадат в делириум. Едни скачаха в морето; други лежаха ни живи, ни умрели; някои жалки отрепки се нахвърлиха на събратята си с голи саби, настоявайки да получат „птиче крилце“. Боцманът, чиято храброст бе спасила Доминик, тъкмо се видя да кръстосва дивните поля на Италия, когато един от офицерите му каза: „Не съм забравил, че лодките ни изоставиха, не се бой. Току-що писах на губернатора и до няколко часа ще бъдем спасени.“ Блажено отпуснат в своя делириум, боцманът отвърна следното: „Имаш ли пощенски гълъб да му достави тъй бързо молбата ти?“
Шейсетимата оцелели на сала разполагаха само с една бъчва вино и нищо друго. Събраха петлици от войнишките униформи и ги направиха на кукички за ловене на риба и така закривиха един щик, че да може да закачи дори акула. Когато обаче се появи акула, тя захапа щика и със свирепо извиване на челюстите си го изправи наново, след което отплува.
За да удължат окаяното си съществуване, се наложи да прибегнат до крайности. Някои от оцелелите се нахвърлиха на труповете и си отрязаха парчета месо, които мигом погълнаха. Повечето офицери отказаха да ядат човешка плът, макар че един от тях предложи да я изсушат, та да е по-вкусна. Имаше такива, които се помъчиха да дъвчат портупеи и патрондаши, както и кожените обшивки на шапките си, но не успяха да залъжат глада. Един моряк понечи да погълне собствените си екскременти, но не му се удаде.
Третият ден бе тих и слънчев. Опитаха се да поспят, ала кошмарите само подсилиха ужасните страдания, причинени от глада и жаждата. Салът, който сега носеше по-малко от половината първоначален жив товар, бе поизплувал — една неочаквана облага от среднощните бунтове. Въпреки олекването хората газеха във вода до колене и можеха да спят само прави, притиснати плътно един до друг. На четвъртата сутрин разбраха, че през нощта са умрели десетина техни събратя; дариха телата на океана, като си запазиха само едно за утоляване на глада. Към четири следобед ято летящи риби прехвръкна над сала и много от тях се заклещиха в процепите и издатините. Вечерта изчистиха рибата, ала бяха тъй изгладнели, а порциите тъй нищожни, че мнозина си доядоха с месото на трупа, което, отделено от костите и почистено от жилите, не им се стори противно както преди. Дори офицерите го опитаха, поднесено в такъв вид.
От този ден насетне всички се научиха да ядат човешка плът. Следващата нощ щеше да им осигури нови запаси. Няколко испанци, италианци и негри, запазили неутралитет при предишните бунтове, подготвяха заговор да удавят офицерите и да избягат на брега — който според тях беше съвсем наблизо, — задигайки скъпоценностите и парите, които се съхраняваха в една торба, окачена на мачтата. И отново се разрази ужасна битка, която окървави водите над злощастния сап. Когато този трети бунт най-сетне бе потушен, не бяха оцелели повече от трийсетина души и гредите изплуваха още по-нагоре. Едва ли имаше човек без рани, неспирно обливани от солената вода. Писъците бяха пронизителни.
На седмия ден двама войници се скриха зад последната пълна бъчва, пробиха дупка в дървото и засмукаха виното през сламка. Щом откриха двамата нарушители, мигом ги запратиха в морето съгласно въведените по необходимост закони.