Настана часът за най-трудното решение. При преброяването се оказа, че са вече двайсет и седем. Петнайсетина можеха да издържат още няколко дни, но шансовете за оцеляване на останалите, които бяха тежко ранени, а повечето и в делириум, бяха нищожни. Ала за времето, додето ги споходи смъртта, те щяха да продължат да хабят ограничените запаси. Изчислено бе, че виното, което можеха да си поделят, е всичко на всичко трийсет-четирийсет бутилки. Да оставят тежкоранените на половин дажба бе все едно да ги подложат на мъчителна смърт. И тъй, след спорове, пропити с убийствено отчаяние, петнайсетте здрави взеха решение, че болните им побратими трябва да бъдат удавени за благото на всички тях, които имаха шанс да оцелеят. Трима моряци и един войник, претръпнали от постоянната гледка на смъртта, извършиха тези гнусни, но наложителни екзекуции. Здравите бяха отделени от нездравите, както чистите от нечистите.
След това свирепо жертвоприношение последните петнайсет корабокрушенци изхвърлиха в морето всичкото си оръжие, като си запазиха само една сабя, ако се наложи да срежат въже или дърво. Оставаше им препитание за шест дни, през които да чакат смъртта.
И тогава се случи нещо, което всеки изтълкува посвоему. Една бяла пеперуда — от вид, разпространен във Франция — запърха над главите им и кацна на платното. На някои, подивели от глад, дори тя им се стори примамлива хапка. Други възприеха пъргавостта на гостенката като насмешка над самите тях, проснати изнурено и неподвижно под нея. А пък за трети тази най-обикновена пеперуда бе знак свише — небесен вестител, бял като Ноевия гълъб. Дори скептично настроените, които отказаха да съзрат в нея Божия промисъл, си казваха, макар и с плаха надежда, че пеперудите прелитат на кратки разстояния от сушата.
Ала суша така и не се появи. Свирепа жажда ги изгаряше под палещото слънце и накрая започнаха да разквасват устни със собствената си урина. Отпиваха от тенекиени канчета, които първо потапяха в морето, та пикочта им да се изстуди по-скоро. Току открадваха нечие канче и после пак го връщаха на притежателя му, но вече пресушено. Един само не можа да се насили да пие урина, колкото и да бе жаден. Сред тях имаше и лекар, който отбеляза, че урината на някои била по-пивка, отколкото на други. После добави, че непосредствената полза от поглъщането на урина била, че много скоро отново се отделя такава.
Един армейски офицер откри лимон, който възнамеряваше да запази само за себе си; разпалените молби обаче му внушиха колко е опасно да проявяваш егоизъм. Намериха и трийсет скилидки чесън, които отново ги настроиха един срещу друг; ако не бяха изхвърлили всичкото оръжие освен една сабя, пак щеше да се лее кръв. Имаше две стъкленици, пълни със спиртен разтвор, предназначен за промивка на зъби; една-две капки от този алкохол, неохотно предоставен им от притежателя му, предизвикваха приятен гъдел по езика, който, макар и за кратко, притъпяваше жаждата. Смученето на късчета олово поразхлаждаше устата. Едно шишенце, което някога бе съдържало розова есенция, минаваше от ръка на ръка; те вдъхваха оскъдните пари и ароматът, задържал се в него, им действаше успокояващо.
На десетия ден неколцина, току-що получили дажбата си вино, замислиха да се опият и да свършат със себе си; наложиха се дълги увещания, додето ги разколебаят. Около сала закръжиха акули и някои войници, съвсем обезумели, скочиха да се къпят пред очите на огромните риби. Разчитайки, че брегът не може да е много далече, осмина си стъкмиха по-малък сал, с който да се спасят. Сковаха го от няколко трупи, с ниска мачта и хамак за платно; но неустойчивостта му при изпитанията на вода доказа безразсъдността на начинанието им, така че го изоставиха.
На тринайсетия ден от тяхното изпитание слънцето се извиси на безоблачно небе. Петнайсетте клетници вече бяха изрекли молитвите си към Всевишния и си бяха раздали винената дажба, когато един пехотен капитан вдигна очи към хоризонта и съгледа кораб, за чиято поява извести с възклицания. Всички те благодариха на Бога и изпаднаха в неистова радост. Изправиха обръчи от бъчвите за вино, на които завързаха носни кърпи. Един от тях се покатери на върха на мачтата и развя тези знаменца. Бяха се втренчили в хоризонта и се мъчеха да отгатнат накъде плава корабът. Някои считаха, че приближава с всяка минута; други твърдяха, че се движи в обратната посока. Половин час висяха разпънати между надеждата и страха. Сетне корабът изчезна.
От радостната възбуда се хвърлиха в безбрежното отчаяние; завидяха на онези, чиято участ бе отредила да умрат преди тях. После, търсейки утеха в съня, си опънаха навес от парче плат и легнаха на сянка. Решиха да опишат преживелиците си, всички да се подпишат отдолу и да приковат този разказ за върха на мачтата с надеждата да стигне до семействата им и до Негово величество.