Бяха прекарали два часа в най-мъчителни размишления, когато старшият артилерист, решил да се придвижи към предната част на сала, излезе изпод навеса и съзря „Аргус“ на половин левга разстояние, издул платна и полетял към тях. Дъхът му спря. „Спасени сме! — извика той, прострял ръце. — Вижте бригантината насреща!“ Всички заликуваха. Дори ранените успяха да прилазят до задния край на сала, за да виждат по-добре как избавителите приближават. Запрегръщаха се един друг, а радостта им стана дваж по-силна, когато разбраха, че дължат спасението си на французи. Развяваха кърпи и благодаряха на Провидението.
„Аргус“ сви платна и застана от дясната им страна, на половин пистолетен изстрел разстояние. Петнайсетте оцелели, най-здравият от които едва ли би издържал още два дни на сала, бяха качени на борда. Полагайки всячески грижи, капитанът и екипажът на бригантината разпалиха у тях мъждукащия пламък на живота. Двама от корабокрушенците, по-късно описали своите изпитания, стигнаха до заключението, че са били спасени по чудо — пръстът Божий се виждал и с просто око.
Плаването на фрегатата бе започнало с една поличба и бе завършило с ехо. Когато злополучният сал, вързан за лодките, потегли към брега, на борда на пробитото корито останаха седемнайсет души. Изоставени по своя воля, те тутакси затършуваха из кораба, търсейки онова, което заминаващите не бяха взели и морето не бе погълнало. Намериха сухар, вино, бренди и бекон, с които можеха да преживеят някой и друг ден. В началото владееше спокойствие, тъй като другарите им бяха обещали да се върнат за тях. Но след като изминаха четирийсет и два дни без знак за избавление, дванайсет от седемнайсетте твърдо решиха да се доберат до сушата. С тази цел сковаха втори сал от дъските на фрегатата, които стегнаха със здрави въжета. Качиха се на него, но също като предшествениците си нямаха весла и навигационни уреди и разполагаха единствено с просто платно. Взеха със себе си малко провизии и трохи съхранена надежда. Много дни по-късно някакви маври, живеещи на бреговете на Сахара, поданици на султан Заид, откриха останки от техния сал и известиха за това в Атар. Решиха, че хората на втория сал несъмнено са станали плячка на онези морски чудовища, които често се срещат край бреговете на Африка.
А накрая, може би като насмешка, прозвуча ехото на ехото. На борда на фрегатата бяха останали петима. Няколко дни след отплаването на втория сал един моряк, непожелал да се качи на него, също направи опит да достигне брега. Поради невъзможност да си скове трети сал, той отплава върху кокоши кафез. Нищо чудно това да бе същият онзи кафез, върху който мосю Моде бе изчислил колко пагубен е курсът на фрегатата в онази ранна утрин, когато се удариха в рифа. Кафезът обаче потъна и морякът се удави, когато бе едва на половин кабелт разстояние от „Медуза“.
II
Как да превърнем бедствието в произведение на изкуството?
В днешни дни това става автоматично. Избухва атомна електроцентрала? Най-много след година ще имаме такава пиеса на лондонска сцена. Извършено е покушение над президент? Чакайте книга или филм, а после книга по филма или филм по книгата. Война? Моля да заповядат романистите. Серия ужасяващи убийства? Ослушайте се и ще чуете как гръмко прииждат поетите. Трябва да го проумеем това бедствие, няма спор. А за да го проумеем, се налага да си го представим, за което е нужно да се опрем на нечие творческо въображение. Трябва също така да му намерим оправдание, а и да го простим, поне малко. Защо се развилня така Природата, защо извърши това безумие Човекът? Е, поне се роди изкуство. Може би в края на краищата това е смисълът на бедствията.
Преди да започне картината, той си обръснал главата, факт всеизвестен. Обръснал я, за да не се среща с хора, затворил се в ателието си и излязъл чак когато завършил своя шедьовър. Така ли е било?
Флотилията потеглила на 17 юни 1816 г.
„Медуза“ се ударила в подводните скали на 2 юли 1816 г. следобед.
Оцелелите на сала били спасени на 17 юли 1816 г.
Савини и Кореар публикували своите преживелици през ноември 1817 г.
Платното за картината било купено на 24 февруари 1818 г.