Каквото и да решим, че мисли старецът, присъствието му се налага така мощно в творбата, както присъствието на махащия. Този противовес предполага следния извод: че картината е уловила в ход онова първо взиране в „Аргус“. Корабът се е появил преди четвърт час и може да постои още петнайсетина минути. Някои продължават да си мислят, че приближава към тях; други се колебаят и чакат да видят какво ще стане; трети — включително и най-мъдрата глава на сала — знаят, че се отдалечава от тях и че няма да бъдат спасени. Този старец ни подтиква да възприемем „Сцена на корабокрушение“ като саркастична метафора на съкрушената надежда.
Онези, които са съзерцавали картината на Жерико в Салона на живописта през 1819 г., почти без изключение са знаели, че това са корабокрушенците от сала на „Медуза“, знаели са, че корабът на хоризонта ги е качил на борда си (макар и не първия път), а също и че случилото се по пътя за Сенегал е било грандиозен политически скандал. Но достигналата до нас картина надживява житейската история. Религията запада, иконите остават; трагедията е забравена, но изображението й все още има магнетично въздействие (невежото око ликува — какво оскърбление за просветеното). В днешни дни, когато гледаме „Сцена на корабокрушение“, ни е трудно да се разгневим истински на Юг Дюроа дьо Шомаре, ръководителя на експедицията, или на министъра, който го е назначил, или на морския офицер, отказал да поеме командването на сала, или на моряците, разхлабили теглещите въжета, или пък на разбунтувалите се войници. (Историята на света прави нашето съчувствие по-демократично, това си е самата истина! Не са ли оскотели войниците от дългото воюване? Не е ли бил капитанът жертва на родители, които са го глезили? Можем ли да се обзаложим, че самите ние ще се държим героично при подобни обстоятелства?) Времето свежда случилото се до щрихи, цветове, емоции. Модерни и незнаещи, ние наново си представяме какво се е случило: за оптимистичното златисто небе ли гласуваме или за скърбящия старец? Или в крайна сметка ще приемем и двете версии? Окото може да превключи от едно настроение на друго, от едно тълкуване на друго: това ли е целял художникът?
8а) Малко е оставало да нарисува следното. Два маслени етюда от 1818 г., които от всички разработки са композиционно най-сходни със завършената творба, все пак съдържат една значима разлика: бригантината, на която махат корабокрушенците, е много по-близо. Ясно се виждат очертанията й, платната, мачтите. Застанала е странично в най-десния край на платното и току-що е започнала мъчително плаване по масления хоризонт. Личи си, че още не е забелязала сала. Въздействието на тези подготвителни картини е по-живо, кинетично: имаме чувството, че бясното махане на корабокрушенците може да повлияе на следващите няколко минути и че вместо да е застинал миг, картината ще се изтласка в собственото си бъдеще, поставяйки въпроса: Ще отплава ли корабът отвъд рамката, преди да забележи сала? В сравнение с нея крайната версия на „Корабокрушение“ не е така заредена с действие, а зададените въпроси не са така отчетливи. Сигналите за спасение са по-вяли, а случайността, от която зависи животът на корабокрушенците, по-ужасяваща. Какъв е шансът да бъдат спасени? Нищожен като капка в морето.