Осем месеца той не напуснал ателието си. Някъде по това време си направил автопортрет, от който е втренчил в нас онзи свъсен, доста подозрителен поглед, свойствен за художниците, застанали пред огледало; с чувство за вина решаваме, че самите ние сме обект на неодобрение, но всъщност то малко или много е насочено към седящия насреща. Брадата е подкастрена и едно гръцко кепе с пискюл покрива късата коса (да, чули сме, че се е обръснал, когато е започнал картината, но за осем месеца косата пораства доста: колко ли още пъти му се е наложило да я стриже нула номер?) Заприличва ни на пират — твърдо решен и настървен да завладява със своя маслен сал. Между другото плътните му мазки са удивителни. По размаха на щриха Монфор предположил, че Жерико използва доста дебели четки; но в сравнение с четките на другите художници, били малки. Малки четки и гъсти, бързо съхнещи бои.
Трябва да запомним как е работил. Изкушени сме да обобщаваме схематично, да сведем осем месеца до една картина и няколко етюда и това е нормално; но по-добре да се въздържим от подобна преценка. Той е доста висок, як и жилав, със стройни крака, които някои сравняват с краката на младежа, обяздващ жребеца в центъра на картината му „Конни надбягвания в Барбъри“. Застанал пред статива, художникът работи тъй вглъбено, че всяко скръцване на стол би прекъснало невидимата нишка между окото му и върха на четката. Рисува своите огромни фигури направо на платното, воден само от леки контури. Някъде по средата на осемте месеца картината напомня наредени пред бяла стена скулптури.
Трябва да го запомним в уединението на ателието — как променя, поправя, греши. Познавайки резултата от тези месеци, се престрашаваме да надникнем в процеса. Започваме от шедьовъра и си проправяме път назад през захвърлените идеи и недовършените платна. Но за него изоставените идеи са били просто миг вълнение и той е разбирал едва накрая това, което ние приемаме за даденост от самото начало. Ние сме тези, които смятаме заключението за неизбежно, а не той. Защо не се постараем да отчетем случайността, сполучливите решения, дори заблужденията? Обясняваме си нещата само с думи, но те не казват всичко. Една картина може да бъде представена като поредица от решения, обозначени от 1) до 8а), но нека помним, че това са само анотации на чувствата. Не бива да забравяме страховете и вълненията. Художникът не се носи безметежно надолу по течението към слънчевото езеро на този завършен образ, а се опитва да плава в откритото море на разнопосочните течения.
Да, започва се с вярност към житейската истина, но когато творческият процес напредне, верността към изкуството става по-висше кредо. Бедствието не е било такова, каквото е изобразено; броят е сбъркан; канибализмът е сведен до литературна препратка; композиционната група Отец и Син има твърде немощно документално оправдание, а групата върху бъчвата съвсем никакво. Салът е излъскан като за официалната визита на някой гнуслив монарх, човешките мръвки са грижливо скътани някъде и всички коси са загладени като новите четки на художника.
В последната фаза преобладава грижата за формата. Той изтегля фокуса, реже от платното, наглася. Вдига хоризонта, снишава го (ако махащата фигура е под него, целият сал ще попадне в мрачната прегръдка на морето; ако свали хоризонта, много ще засили надеждата). Жерико отрязва заобикалящите участъци от море и небе, хвърляйки ни на сала, все едно искаме, или не. Увеличава разстоянието между сала и спасителния съд. Сменя позите на фигурите си. В колко картини има толкова много главни герои, загърбили публиката?
А какви здрави мускулести гърбове имат те! В този момент сме малко смутени, но не бива. Наивният въпрос често се оказва най-същественият. Хайде, нека да попитаме: Защо оцелелите пращят от здраве? Чудесно е, че Жерико издирва дърводелеца и се сдобива с макет на сала, но… но щом си е направил труда салът му да е наред, защо не се е погрижил и за хората на него? Ясно защо е вдигнал махащата фигура в отделен вертикал, защо е добавил трупове да му подобрят композицията. Но защо всички тела, дори труповете, пращят от здраве и енергия? Къде са раните, охлузванията, кръвта, следите от глада и болестите? Тези хора са поглъщали собствената си урина, изгризали са кожата на шапките си, яли са месата на другарите си. Петима от петнайсетте не издържали дълго след спасението. Е, тогава защо са с вид на шампиони по тежка атлетика?
Когато телевизионните компании снимат филми за концентрационните лагери, погледът ни — все едно неизкушен или осведомен — винаги бива привличан от онези статисти в затворнически пижами. Главите им може да са обръснати, раменете увиснали, лакът на ноктите изтрит, и все пак те кипят от жизненост. Докато ги гледаме как се редят на екрана за купичка овесена каша, в която надзирателят се изхрачва презрително, си представяме как после преяждат в павилиона край снимачната площадка. Дали „Сцена на корабокрушение“ не предвещава тази аномалия? Ако беше друг художник, можеше да се замислим. Но не и при Жерико, портретиста на лудостта, труповете и отсечените глави. Веднъж той спрял на улицата свой приятел, болен от жълтеница, и го уверил, че изглежда направо красив. Такъв художник едва ли би се стреснал от плът на ръба на изтощението.