Три реакции на „Сцена на корабокрушение“:
а) Критиците от Салона на живописта недоволствали, че макар те лично да са запознати със събитията, които отразява картината, нямало стилистични белези, подсказващи националността на жертвите, под чие небе се случва трагедията, периода, в който се случва. Там била цялата работа.
б) През 1855-а Дьолакроа си спомня реакцията си отпреди близо четирийсет години, когато за пръв път видял „Медуза“: „Така ме порази, че когато излязох от ателието, хукнах да тичам и бягах като луд през целия път до Рю дьо ла Планш, където живеех тогава, в далечния край на квартала Сен Жермен.“
в) На смъртния си одър Жерико реагирал при споменаването на картината с думите: „Bah, une vignette!“
И ето го него — мига на безкрайната агония върху сала, възвисен, преобразен, оправдан от изкуството, опънат на платно и лакиран образ в рамка, излаган в известни картинни галерии, за да осветлява човешката ситуация, непроменим, окончателен, вечен. Това ли остава за нас? Дори това не. Хората умират; саловете гният; творбите на изкуството също не са пощадени. Емоционалната структура на картината на Жерико — люшкане между надеждата и отчаянието — е подсилена от боите: на сала има участъци с ярки багри в рязък контраст с възможно най-тъмни петна. С цел сянката да стане колкото се може по-черна, Жерико използвал големи количества катран, за да постигне лъскавата потискаща чернота, която търсел. Но катранът е химически неустойчив и още от онзи момент, когато Луи XVIII разгледал картината, та до днес повърхността бавно и неизбежно се руши. „Дошли-недошли на този свят — казва Флобер, — и от нас започват да се откъртват парченца.“ Веднъж завършен, шедьовърът не остава в покой: той продължава да се движи надолу. Най-големият ни познавач на Жерико потвърждава, че картината е „неспасяемо повредена“. А при внимателно вглеждане в рамката несъмнено ще се установи, че тя е населена с дървояди.
6.
Планината
Цък, цък, цък, цък, цък. Цак. Цък, цък, цък, цък. Цак. Приличаше на леко разстроен часовник, сякаш времето бе изпаднало в делириум. Това обяснение може би е подходящо, разсъждаваше полковникът, но не и вярно. Човек трябваше да се придържа към фактите докрай, до самия край. А той знаеше, че не е вярно. Не беше нито времето, нито дори някакъв далечен часовник.
Полковник Фъргюсън лежеше в студената квадратна спалня на студената си квадратна къща на три мили от Дъблин и слушаше долитащото отгоре цъкане. Беше един часът сутринта в безветрена ноемврийска нощ през 1837 г. Дъщеря му Аманда седеше до леглото му и четеше някакви религиозни дивотии. Профилът й беше скован и нацупен. Свещта до ръката й гореше със спокоен пламък, което изразяваше повече от онова, дето онзи потящ се глупак, титулуваният доктор, бе успял да каже за сърцето на полковника.
Чисто и просто ме дразни, помисли си полковникът. Той лежеше на смъртния си одър и се подготвяше за забравата, а тя бе седнала да чете последния трактат на отец Ной. Остана си непокорна до самия му край. Полковник Фъргюсън отдавна се беше отказал от опитите да проумее това. Как така любимото му дете не бе успяло да наследи нито инстинктите му, нито изградените с толкова труд възгледи? Това го вбесяваше. Ако не обожаваше дъщеря си, би я сметнал за малоумна. И все пак, въпреки всичко, въпреки това живо опровержение от плът и кръв, той бе убеден, че светът е способен на прогрес, а човекът — на възход и вярваше в победата над суеверието. В крайна сметка всичко беше толкова объркващо.