Цък, цък, цък, цък. Цак. Цъкането продължаваше отгоре. Четири-пет силни почуквания, а после едно слабо ехо. Полковникът усещаше, че шумът отвлича вниманието на Аманда от четенето, макар тя да не се издаваше. Той просто чувстваше тези неща, след като бе живял близо до нея толкова години. Знаеше, че тя не е дотам погълната от преподобния Авраам. Сама си беше виновна, че баща й я познаваше толкова добре. Нали й бе казал да се ожени, когато онзи лейтенант, чието име никога не можеше да си спомни, бе поискал ръката й. А тя и тогава беше опърничава. Каза, че обича баща си повече от униформения си кандидат. Полковникът отвърна, че това не е разумна причина, а и той само щял да й умре в ръцете. Тя заплака и рече, че не бива да говори така. Полковникът обаче се оказа прав, нали? Логично, а?
Аманда Фъргюсън остави книгата в скута си и уплашено погледна към тавана. Бръмбарът беше вестител. Всички знаеха, че звукът вещае близката смърт на някого от дома. Това беше вековна мъдрост. Аманда погледна, за да види дали баща й е още буден. Полковник Фъргюсън бе затворил очи и дишаше през носа си, като пуфтеше протяжно и равномерно подобно на ковашки мех. Аманда обаче го познаваше достатъчно добре и подозираше, че баща й може да блъфира. Би било типично в негов стил. Вечно й правеше номера.
Както например когато я беше завел в Дъблин в един бурен февруарски ден през 1821-ва. Аманда беше на седемнайсет години и носеше навсякъде със себе си скицник — така както сега не се разделяше с религиозните трактати. В последно време с вълнение следеше статиите за изложбата в Египетската зала на Бълок на Пикадили, Лондон, където бе изложена великата картина на мосю Жерико, дълга седем и висока пет метра, която изобразяваше оцелелия екипаж на френската фрегата „Медуза“ на сала. Петдесет хиляди души бяха платили един шилинг за вход и шест пенса за екскурзовод, за да видят този нов шедьовър на чуждестранното изкуство, изложен редом с такива постоянни експонати като великолепната колекция на мистър Бълок, съдържаща двайсет и пет хиляди фосила, и неговия Пантерион от препарирани диви зверове. А сега платното бе пристигнало в Дъблин и бе изложено в Ротондата при вход от един шилинг и осем пенса и екскурзовод за пет пенса.
Аманда беше избрана сред петте си братя и сестри заради умението си да рисува с акварел — или поне такова беше официалното оправдание на полковник Фъргюсън за това, че за пореден път бе последвал естествените си предпочитания. Само че вместо в обещаната Ротонда баща й я заведе на конкурентната атракция, рекламирана в брошурата на „Сондърс Бюлетин“, заради която великата картина на мосю Жерико не постигна в Дъблин успеха, който бе пожънала в Лондон. Полковник Фъргюсън заведе дъщеря си в Павилиона, където гледаха „Морската перистрефична панорама на крушението на френската фрегата «Медуза» и фаталния сал“ на господата Маршал, вход за предните места един шилинг и осем пенса, за задните десет пенса, а децата могат да седнат отпред на половин цена. „В павилиона цари пълен уют, поддържан с чугунени печки“.
Ако в Ротондата бяха изложени някакви си седем на пет метра неподвижна боя, тук се предлагаха близо хиляда квадратни метра движещо се платно. Пред очите им се разгръщаше огромна картина, или по-скоро поредица от картини: не една-единствена сцена, а цялата история на корабокрушението бе разказана пред тях. Епизодите се редяха, по нижещото се платно танцуваха цветни светлини, а един оркестър подчертаваше драматичността на събитията. Публиката непрекъснато избухваше в аплодисменти, а полковник Фъргюсън току побутваше дъщеря си при по-важните моменти от спектакъла. В шестата сцена онези френски клетници на сала бяха представени почти в същата поза като на картината на мосю Жерико. Колко по-величествено беше обаче, отбеляза полковник Фъргюсън, да гледаш тяхната трагична съдба с движение и цветни светлини, придружени с музика, която той съвсем не намясто разпозна като „Vive Enrico!“
— Това е бъдещето — отбеляза ентусиазирано полковникът на излизане от Павилиона. — Онези художници да си гледат четките.
Аманда не отговори, но на следващата седмица се върна в Дъблин с един от братята си и този път отиде в Ротондата. Там тя се захласна от възхищение пред платното на мосю Жерико, което, макар и статично, излъчваше според нея много светлина, движение и — посвоему — музика. Всъщност картината съдържаше много повече от тези неща, отколкото просташката Панорама. Когато се върна, Аманда каза това на баща си.